Джералд Даръл - Шепнещата земя

Слязохме надолу по стълбите към бара, където ни посрещнаха радостно Оли и неговата жена. Обяснихме причината на нашето лошо настроение и целият бар ни изказа своето съчувствие. Оли изпи с нас една голяма водка, а „домакините“ се събраха наоколо и ни убеждаваха, че Хуанита непременно ще оздравее и въобще се стремяха да ни ободрят. Хапнахме топли наденички и сандвичи и пихме водка, но нито това, нито дори веселите карнавалитос, които братът и сестрата изпяха специално за нас, не успяха да повишат настроението ми. Бях убеден, че Хуанита ще умре, а обикнах извънредно много това малко същество. Когато хапнахме и пийнахме, ние се сбогувахме, изкачихме стълбите и излязохме на улицата.

— Елате утре да ни кажете как е животинката извика след нас Оли.

— Si, si — обадиха се „домакините“ като гръцки хор, — елате утре да ни кажете как се чувства pobrecita 33 33 Бедничката (исп.). — Бел.пр. .

Когато се върнахме в апартамента на Дейвид, аз бях уверен, че ще заварим Хуанита мъртва. На влизане във всекидневната погледнах купчината одеяла на дивана и буквално насила пристъпих към нея. Повдигнах внимателно ъгъла на одеялото и отдолу ме погледна с любов едно мигащо тъмно око, после болната повдигна тъпата си розова зурличка и изгрухтя едва-едва от удоволствие.

— Боже Господи, тя е по-добре! — възкликна Дейвид, без да вярва на очите си.

— Не съвсем — отвърнах внимателно аз. — Все още не е извън всякаква опасност, но може да се надяваме, че ще оздравее. Като в потвърждение на думите ми Хуанита отново изгрухтя.

Страхувах се, че Хуанита ще изрита през нощта одеялото си и отново ще се простуди, затова я взех да спи при мене на дивана. Тя легна спокойно върху гърдите ми и заспа дълбоко. Макар че дишането й все още беше хрипливо, онова ужасно стържене в гърдите, което чувах отначало при всяко нейно вдишване, беше вече изчезнало. На следващата сутрин се събудих от докосването по окото на студена и грапава муцунка и до ушите ми достигна весело хрипливо грухтене. Махнах одеялото от прасенцето и все едно, че видях съвършено друго животно. Очите му блестяха, температурата беше нормална, а дишането, макар и хрипливо, беше много по-равномерно. Най-главното то можеше вече да се изправя за съвсем кратко време на крака. От този момент Хуанита започна много бързо да се поправя, но колкото по-добре се чувстваше, толкова по-зле се държеше като пациентка. Когато започна да ходи, без да пада на всяка втора крачка, тя настояваше по цял ден да тича из стаята и се възмущаваше до крайност, че я принуждавам да носи едно малко одеялце, завързано като наметало под брадата й. Хранеше се с голям апетит и ние я отрупвахме с лакомства. Особено мъчително ми стана с нея нощем. Тя сметна за фантастично добра идеята да спим заедно, но колкото и това да беше комплимент за мен, аз не споделях нейното мнение. Двамата имахме различни представи относно целта, с която човек си ляга в леглото. Аз си лягах, за да спя, докато Хуанита смяташе, че настъпва най-удобният момент за приятни лудории. Малките диви прасенца имат изключително остри бивни зъби и копитца, а зурличките им са корави, еластични и влажни и когато тези три вида оръжия се обърнат против тялото на човек, който се готви да потъне в спокоен сън, най-меко казано, е мъчително. Понякога тя танцуваше върху гърдите и стомаха ми някакво свинско танго, а друг път преследваше в кръг опашката си, докато започвах да се чувствам като нещастната жертва от „Кладенецът и махалото 34 34 Разказ от Едгар Алън По. — Бел.пр. “. От време на време тя преустановяваше своя танц, пъхаше влажната си зурла в окото ми и чакаше да види дали ще ми хареса. Друг път я обземаше мисълта, че някъде около себе си съм скрил лакомства, дори и трюфели, но каквото и да беше, тя го търсеше със зурла, бивни зъби и копитца и когато не го намираше, грухтеше пронизително и раздразнено. Към три часа след полунощ се унасяше в дълбок непробуден сън. След това към пет и половина започваше да бяга в галоп нагоре-надолу по цялото ми тяло, за да се убеди, че ще се събудя в добро настроение. Това продължи четири изпепеляващи душата ми нощи, докато накрая реших, че се е поправила достатъчно и започнах нощем да я пропъждам в едно сандъче, въпреки пронизителното й възмущение.

Изправих Хуанита на крака точно навреме. Тъкмо се оправи и получихме съобщение, че корабът е готов за отплаване. Щеше да ми е твърде неприятно да тръгна на път с болната Хуанита, тъй като положително щеше да умре.