Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Добре — отвърна Луна, полегна търпеливо на полянката и започна да чеше Хуанита по коремчето, докато си свърша работата.

Когато стигнахме в селото, видяхме, че то е голямо, застроено безредно и има някакъв странен, мъртвешки вид. Дори къщите, построени както обикновено от летви, имаха неугледен и мръсен вид. Всичко изглеждаше прашно и унило. Коко очевидно го познаваха всички, защото, когато попитахме в местната пивница къде живее, се вдигна цяла гора от ръце, за да ни покаже посоката. Всички се усмихнаха и казаха: „А, Коко!“, като че ставаше дума за местния идиот. Следвайки указанията, ние намерихме много лесно неговата къща. За разлика от останалите къщи в селото, неговата беше ослепително чиста и блестеше като скъпоценен камък. Градинката пред къщата също беше грижливо подредена и съвсем невероятно, но до къщата водеше истинска хубава чакълеста пътечка. У мене се породи силно желание да се запозная със селския идиот, щом като живее в такава къща. В отговор на пляскането с ръце се появи слабичка смугла жена, която ми заприлича на италианка. Оказа се жената на Коко, която ни съобщи, че него го нямало вкъщи — денем работел в местната дъскорезница, чието бръмчене се носеше от далечината така, като че всички пчели в света са се събрали на конференция. Луна обясни целта на моето посещение и лицето на жената просия.

— О! — възкликна тя. — Ще изпратя веднага някое от децата да го извика. Никога няма да ми прости, ако не се срещне с вас. Моля, елате зад къщата и го почакайте… след минута ще се върне.

Градинката зад къщата също се оказа добре подредена като тази отпред и за мое учудване видях в нея два добре направени просторни птичарника. Надникнах в тях, изпълнен с надежда, но и двата бяха празни. Не се наложи да чакаме дълго пристигането на Коко. Той се появи тичешком по пътеката, която водеше към дъскорезницата, дойде задъхан при нас и свали сламената си шапка. Коко беше нисък, добре сложен мъж с катранено черна къдрава коса и (необичайно за Аржентина) носеше гъсти, добре подстригани черна брада и мустаци. Черните му очи горяха от вълнение, когато протегна красивата си мургава ръка на Луна и на мене.

— Добре дошли, добре дошли! — посрещна ни той. — Моля да извините моя английски език… той не е добър, защото нямам възможност да го практикувам.

Порази ме това, че той въобще можеше да говори английски.

— Нямате представа какво означава всичко това за мен — произнесе пламенно той и ми стисна ръката… — Да говоря с някого, който се интересува от природата… никога нямаше да простя на жена си, ако не ме бе повикала… не повярвах на ушите си, когато ми каза синът… при мене дошъл някакъв англичанин, при това за животни!

Той ми се усмихна, а от лицето му не слизаше изражението на леко благоговение от станалото чудо. Човек можеше да си помисли, че съм дошъл да го каня да стане президент на Аржентина. Зашеметен от това, че ме приемат за току-що пристигнал от небето ангел, аз намирах с труд необходимите ми испански думи.

— Е — обади се Луна, който очевидно реши, че си е свършил работата, като е свързал един лунатик с друг… — Отивам да си гледам работата, ще се видим по-късно.

Напявайки си нещо под носа, той се отдалечи, а Коко ме хвана нежно под ръка, като че бе крило на пеперуда и можеше да се счупи всеки миг, и ме поведе по стълбите към своя дом. Жена му беше приготвила чудесна, много подсладена лимонада от пресни лимони. Седнахме около масата, отпивахме от лимонадата и Коко започна да разказва. Той говореше спокойно и от време на време се запъваше, докато намери подходящата английска дума. Когато разбра, че зная достатъчно добре испански език, за да следя мислите му, той произнасяше някое изречение на испански. Изпитвах необикновено чувство, че слушам човек, на когото след дълги години немота се е върнала способността да говори. Той толкова дълго време беше живял в своя собствен затворен свят, че нито жена му, нито децата му, нито който и да било от мръсното село можеше да разбере неговите интереси. За него аз представлявах нещо като невероятен отговор от искрена молитва — човек, появил се от битието, който можеше да се съгласи с него, че някоя птица е красива или пък друго животно е интересно; човек, който можеше да говори с него на езика, така дълго заключен вътре в самия него, който никой от заобикалящите го не можеше да разбере. Докато говореше, той ме наблюдаваше със смутено изражение на лицето, някаква смесица от благоговение и страх — благоговение, че въобще се намирах пред него и страх да не би внезапно да изчезна като мираж.