Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Изучавам преди всичко птиците — обясни той. — Зная, че птиците в Аржентина са каталогизирани, но кой знае нещо повече за тях? Кой е запознат с тяхната брачна игра, с видовете гнезда, които строят, колко яйца снасят, какво поколение отглеждат, мигрират ли? Нищо от това не е известно, а то е главният проблем. Аз се старая да помогна, доколкото мога, именно в тази област.

— Това е главният проблем в целия свят — отвърнах аз. — Ние знаем какви същества има по света, но не знаем нищо за техния личен живот.

— Желаете ли да видите мястото, където работя? Наричам го свой кабинет — предложи с умоляващ глас той… — Много е малък, но това е всичко, което мога да си позволя…

— С най-голямо удоволствие ще го видя — отвърнах аз. Той нетърпеливо ме поведе навън към миниатюрна пристройка на къщата. На вратата висеше голям катинар. Той измъкна ключ от джоба си и ми се усмихна.

— Никого не пускам вътре — обясни простичко той, — те не разбират нищо.

До този момент ентусиазмът на Коко към животинския свят ми направи огромно впечатление, но сега, когато прекрачих прага на неговия кабинет, бях повече от поразен, просто онемях.

Кабинетът му беше с размери около два и половина на два метра. В единия ъгъл се виждаше шкафче, в което държеше сбирката си от кожи на дребни бозайници, както и най-различни яйца от птици, които ми показа. Там имаше и една дълга и ниска пейка, на която щавеше кожите, а до нея грубо скован стелаж с четиринадесет тома на естествена история, една част на испански и една част на английски език. Под единствения малък прозорец стоеше триножник, а върху него акварел, изобразяващ птица, чието тяло лежеше наблизо върху един сандък.

— Вие ли сте нарисували това? — попитах, без да повярвам на очите си.

— Да — отвърна свенливо той, — виждате ли, нямам възможност да си купя кинокамера и това е единственият начин да изобразя тяхната перушина.

Втренчих поглед в полузавършената картина. Тя бе изпълнена великолепно, с чудесно точен рисунък и оцветяване. Казвам чудесно, защото рисуването на птици е едно от най-трудните неща в областта на естествената история. Пред себе си виждах творба, която се доближаваше до стандартите на най-добрите съвременни художници на птици, каквито бях виждал до тогава. Виждаше се, че това е работа на неопитен човек, но всичко бе извършено с такава педантична точност и любов, че птицата блестеше като жива върху листа. Взех мъртвата птичка в ръце, сравних я с рисунката и видях, че рисунката е много по-добра от редица други, каквито бях виждал из различни книги за птици.

Коко извади огромна папка и ми показа и останалите си работи. Имаше около четиридесет рисунки на птици, обикновено по двойки, за да се види половата разлика в перушината, всички чудесни като първата.

— Удивително хубави! — възкликнах аз. — Трябва нещо да направите с тях.

— Така ли мислите? — запита той, изпълнен със съмнение, и се загледа в рисунките: — Изпратих няколко от тях на директора на музея в Кордоба. Той също ги хареса. Каза ми, че можем да ги отпечатаме в малка книжка, когато направя повече, но се съмнявам. Нали знаете колко скъпо струва едно такова издание?

— Аз се познавам с ръководителите на музея в Буенос Айрес — казах аз. — Ще им разкажа за вас. Не мога да ви обещая предварително нищо, но е възможно да ви помогнат.

— Това би било чудесно — каза той и очите му заблестяха.

— Кажете ми — обърнах се аз към него, — харесвали ви работата в дъскорезницата?

— Да ми харесва ли? — повтори недоверчиво той. — Да ми харесва тази работа? Сеньор, тя измъчва душата ми, обаче ми носи достатъчно, за да преживяваме, а с малко спестявания мога да си купя и бои. Спестявам също и за малка кинокамера, защото колкото и изкусен да е даден художник, птиците имат някои особености, които могат да се уловят само върху филмовата лента. Тези кинокамери обаче са много скъпи и се страхувам, че ще мине доста време, преди да си позволя такава покупка.

Той говори енергично и ентусиазирано около час и ми разказа какво е направил и какво още се надява да направи. Непрекъснато се налагаше да си напомням, че този човек, този селяк, ако предпочитате тази дума, работеше в дъскорезница и живееше в чисто бяла къщичка на село. Ако бях открил Коко в покрайнините на Буенос Айрес, може би всичко нямаше да изглежда толкова невероятно, но да го срещна тук, в това отдалечено и най-неочаквано място, беше все едно да срещна еднорог по средата на Пикадили. Макар и да ми разказа, че се налагало да пести, за да си купува бои, и че мечтае и за кинокамера, той не направи дори и най-малък намек да получи някаква финансова помощ от мен. Говореше непринудено и с наивността на дете споделяше своите затруднения с човек, който разбира и цени неговото занимание. Сигурно аз съм му се сторил като милионер, макар и да знаех, че ако му предложа пари, ще престана да бъда негов приятел и ще се превърна подобно на останалите жители от селото в човек, който не разбира нищо. Всичко, което можех да направя за него, беше обещанието да поговоря с ръководителите на музея в Буенос Айрес (защото добрите художници на птици не се срещат на път и под път) и да му дам моята визитна картичка. Казах му, че ако иска нещо от Англия, което не може да се намери в Аржентина, да ми пише и аз ще му го изпратя. Когато накрая Луна се върна и трябваше вече да си тръгваме, Коко се сбогува натъжено като дете, на което са разрешили да поиграе с нова играчка, а после са му я взели. Когато потеглихме, той застана по средата на прашната мръсна улица, гледаше след колата и въртеше в ръце моята визитна картичка, като че тя беше безценен талисман.