Джералд Даръл - Шепнещата земя

За съжаление изгубих адреса на Коко на път за Буенос Айрес и разбрах това едва когато се завърнах в Англия. Той обаче имаше моя и аз бях сигурен, че ще ми пише и ще поиска да му изпратя някоя книга за птици или рисунки, защото такива неща се намират трудно в Аржентина, но не получих дори и един ред. Тогава му изпратих за Коледа картичка и повторих предложението да му изпратя всичко, от което има нужда. Изпратих картичката в Калилегуа на Чарлз, който от своя страна я предал любезно на Коко. След това Коко ми написа очарователно писмо, в което се извиняваше за слабите си познания по английски език, който се надявал полека-лека да овладее все повече и повече. Съобщаваше ми някои новости за своите птици и рисунки. В писмото обаче нямаше нито една молба. С риск да го обидя му изпратих пакет с книги, които смятах, че ще му бъдат от изключително голяма полза. И сега, когато се ядосвам, че не мога да се снабдя с необходимото ми животно, нова книга или някое приспособление за кинокамерата, винаги си спомням за Коко, който работи упорито и ентусиазирано с неподходящи инструменти и без пари в мъничкия си кабинет и всичко това ми действа благотворно. По пътя за Калилегуа Луна ме запита какво мисля за Коко, когото всички в село смятали за loco, и аз отвърнах, че според мен Коко е един от най-здравомислещите хора, които познавам, и безусловно един от най-забележителните. Надявам се, че един ден ще имам щастието да се срещна отново с него.

След това се спряхме за кратко в друго село, в което Луна подочул, че имало някакво бичо. За моя радост това беше възрастно диво прасе, добре опитомено и отлична партия за Хуанита, наречено от неговия собственик Хуан. Купихме го, поставихме го в багажника и продължихме победоносно за Калилегуа, а то се разгрухтя развълнувано отзад. Хуан беше толкова едър, нескопосан и опитомен, че се изплаших да не би с цялата своя простота да навреди на дребната и нежна Хуанита, затова се принудих да ги разделя в отделни клетки, докато Хуанита порасне достатъчно. Те обаче докоснаха зурли през решетките и явно се харесаха, а аз се обнадеждих, че в края на краищата ще ги бракосъчетаем успешно.

Най-после настъпи денят, в който трябваше да напусна Калилегуа. Никак не ми се искаше да си заминавам, защото всички тук се държаха много добре с мен. Джоан и Чарлз, Хелмут и Една, човекът — славей Луна разрешиха на мен, напълно непознатия им чужденец, да се вмъкна в техния живот, разрешиха ми да наруша въведения от тях ред, обсипаха ме с внимание и направиха всичко възможно да ми помогнат в работата. Макар и при пристигането си в Калилегуа да им бях напълно чужд човек, те проявиха такава доброта към мен, че само за броени часове сред тях се почувствах така, като че съм живял тук дълги години. Ако кажа, че изпитвах съжаление поради това, че напусках всички тези приятели, означава да се изразя твърде бледо.

Моето пътешествие се оказа малко сложно в първия си етап. Наложи се да превозя сбирката си по малката железопътна линия, която свързваше Калилегуа с най-близкия голям град. Оттук трябваше да прехвърлим животните на влака за Буенос Айрес. Когато разбра, че се безпокоя от това прехвърляне, Чарлз настоя Луна да ме придружи до града, а самият той, Хелмут и Една (тъй като Джоан все още боледуваше) щяха да отидат до града с колата, да ни посрещнат там и да ми помогнат да се справя с всички възникнали усложнения. Аз не желаех да им причинявам толкова много затруднения, но те не искаха и да чуят за това, а Една заяви, че ако не й позволя да ме изпрати, няма да ми налее нито капка джин тази вечер. Ужасната заплаха сломи окончателно всички мои протести.

И така, рано сутринта в деня на моето заминаване, пред къщата на Чарлз пристигна трактор с прикачена за него огромна плоска платформа. Ние натоварихме на нея клетките с животните и ги откарахме бавно на гарата. Тук ги разтоварихме на перона и зачакахме пристигането на влака. Когато разгледах релсите, настроението ми се помрачи. Напълно износени, те очевидно никога не бяха сменявани. Тук-там под влияние на тежестта на влака релсите и траверсите стояха затънали в земята и изобщо не се забелязваха. Цялата железопътна линия бе гъсто обрасла от бурени и треволяк и не се разбираше къде започва линията и къде завършва растителността. Изчислих, че ако влакът се движи със скорост, по-голяма от пет мили в час, ни предстои най-сензационната за века железопътна катастрофа.

— Това не е нищо — заяви гордо Чарлз, когато се оплаках от състоянието на релсите, — има участъци, които са къде-къде по-лоши.