Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Имах две нанду — обясни усмихнат той, когато видя мрачното изражение върху лицето ми, — лисица, оцелот и диво прасе. Много съжалявам, че ги изпратих. Само да знаех, че ще дойдете…

— Няма нищо — отвърнах аз. — Но ако ви попадне нещо през следващите десет дни, бихте ли ми ги изпратили в Калилегуа или само ми пишете и аз ще дойда да ги взема?

— Разбира се — отвърна той, — с най-голямо удоволствие.

Той ми наля кафе и заговорихме за други неща. Имаше не само безупречни маниери, но и вид на човек, навикнал да разполага с много пари и да заема високи постове. Той все повече и повече ме удивляваше, но доброто му възпитание не позволяваше да говори за себе си, затова се стараеше да насочва разговора към тези, които му се струваше, че ме интересуват. След това ми хрумна една идея. Използвах едно кратко затишие в разговора и се обърнах към него:

— Извинете ме, през цялото време, откакто съм тук, наблюдавам с възхищение вашите свещници. Прекрасни са! Никога по-рано не съм виждал подобни на тях.

Лицето му светна радостно.

— О, да, наистина са прекрасни — отвърна той и ги погледна. — Това са няколко дреболии от стария режим, на който служех… те и останалите сребърни предмети, които виждате тук.

Не казах нищо, но дадох да се разбере, че съм крайно озадачен.

— Виждате ли — продължи той — аз съм унгарец. Преди войната моят баща беше там министър-председател. След войната обаче баща ми почина, а аз имах жена и три деца… Заминахме и успяхме да вземем малка част от семейното ни имущество, по-голямата част от което се наложи да продадем при пристигането си в Буенос Айрес, за да можем да преживеем. Имах и известни трудности с намирането на работа, защото дотогава ме учеха да се държа само като благородник.

Той се усмихна стеснително, като че се срамуваше да ме занимава с личните си спомени.

— Все пак — каза той и ми предложи отново цигари — много е приятно да притежавате няколко предмета, които да ви напомнят за щастливите дни от живота ви. Струва ми се, че и вие бихте харесали Унгария от онова време. Какви ловни излети уреждахме! Вие ходите ли на лов или обичате твърде много животните?

— Не, аз не съм против лова — признах честно, — при условие, че животните не се изтребват безсистемно.

Очите му заблестяха.

— Може би — започна нерешително той — бихте желали да разгледате някои снимки?… — гласът му затихна с леко въпросителна нотка.

Отвърнах, че с удоволствие бих разгледал снимки. Той отиде бързо в съседната стая и се върна скоро с голямо с красива резба дървено сандъче, което постави върху пода.

Отвори капака, изсипа върху рогозката огромна купчина снимки и започна да рови бързо сред тях. Човекът вадеше снимка след снимка, пъхаше ги развълнувано в ръцете ми и се опитваше да ми предаде онова щастие, което му създаваха. За него те бяха ловни моменти, които нямаше никога да забрави, докато хората на снимките означаваха малко или нищо за него.

— Ето най-едрият див глиган, който някога сме убивали… това стана по време на лов, устроен в чест на краля на Швеция… погледнете какво великолепно животно, просто ме е срам, че го застреляхме… погледнете какви зъби!

На снимката се виждаше повален на земята огромен глиган с презрително повдигната над огромните зъби горна устна, а зад него позираше с оръжие в ръка шведският крал.

— А сега погледнете тази. Това е най-големият лов на патици в чест на принца на Сиам, петстотин чифта патици… денят беше прекрасен, а небето, почерняло от патици… като скакалци… краката ни премръзнаха, цевите на пушките се нагорещиха до червено, а ние стреляхме, стреляхме…

Разглеждахме снимките около час, истински парад на животни, крале и аристокрация. Накрая измъкнах от купчината голяма, блестяща снимка, на която се виждаше огромна столова, облицована в дърво. Полилеите приличаха на обърнати нагоре коледни дървета, увиснали над дълга маса, осеяна със сребро и кристал. На масата седяха красиво облечени мъже и жени. В началото й видях възстар мъж, от дясната страна на когото седеше някакъв обсипан със скъпоценни камъни индийски властелин, а от лявата разпознах моя домакин, безупречно облечен във вечерен костюм.

— А! — възкликна небрежно той. — Това беше банкет, който дадохме в чест на махараджата. По-добре погледнете тези елени, какви великолепни рога? Само в Унгария можете да видите такива рога.

Скоро чух клаксона от колата на Хелмут и станах с нежелание да си вървя. Моят домакин напъха обратно снимките в сандъчето и затвори капака.