Джералд Даръл - Шепнещата земя

Първото живо същество се оказа една дълга дървесна змия, която премина бързо край мен и се насочи към охранявания от Хелмут отвор. Когато му съобщих за змията и го помолих да се опита да я залови, той посрещна молбата ми с неудоволствие, придружено със сочни австрийски ругатни. За негово щастие змията откри някаква цепнатина в тавана, пъхна се в нея и повече не я видяхме. Аз продължих упорито да пълзя напред и изплаших три малки скорпиона, които се хвърлиха моментално към близката дупка, както и осем големи отвратителни паяка от най-окосмения вид, които само леко се помръднаха, когато лъчът ги освети, и после застинаха съзерцателно по местата си. От прилепи обаче нямаше и следа. Не се виждаха дори техни курешки и аз напълно се обезкуражих. Тъкмо се ядосах много на прилепите изобщо и на прилепите вампири в частност и лъчът на електрическото фенерче попадна в тъмнината на някакво кацнало невъзмутимо на напречната греда същество, което ме гледаше злобно, и аз тозчас забравих вампирите.

В светлия лъч на електрическото фенерче седеше кукумявка пигмей — птичка, малко по-голяма от врабче. Със своите кръгли жълти очи тя ме наблюдаваше с мълчаливото негодувание на свещеник, който по средата на службата разбира неочаквано, че органистът му е пиян. Аз изпитвам страст към всички видове кукумявки, но кукумявките пигмеи са сред моите най-големи любимци. Струва ми се, че ме привлича техният дребничък ръст, съчетан с пълното им безстрашие; във всеки случай реших, каквото и да стане, да прибавя тази кукумявка към моята сбирка. Насочих лъча право в очите й, за да не забележи какво върша, повдигнах внимателно ръка, хвърлих с бързо движение парчето плат отгоре й и я сграбчих. Тя изкряска с негодувание, запърха като обезумяла с крила и въпреки плата впи в пръстите ми малките си, но остри нокти. Поставих електрическото фенерче върху пода, завих кукумявчето здраво в плата, после пъхнах цялото вързопче в ризата си и я закопчах за още по-сигурно чак до врата си. След като се убедих още веднъж, че в таванското помещение няма прилепи, започнах да се връщам обратно към изхода. Меко казано, това се оказа трудна работа, защото кукумявчето се настани върху гърдите ми и се наложи да се придвижвам по гръб. Това ми предостави чудесната възможност да разгледам паяците по тавана. Сега те ми се сториха колкото супени чинии, готови да скочат отгоре ми при всяко мое невнимателно движение. Омаян от паяците, предпочетох да се държа по-далеч от по-едрите и по-косматите. Накрая достигнах отвора и изскочих на слънчевата светлина.

За моя изненада ловците се развълнуваха и останаха възхитени от улова на кукумявката пигмей. Това ме озадачи, докато не ми обясниха, че в Аржентина съществувало поверие, според което всеки притежател на такава кукумявка го очаквало голямо щастие в любовта. Това даде отговор на въпроса, който от известно време ме вълнуваше. На местния пазар за птици в Буенос Айрес открих една от тези кукумявки в клетка. Собственикът й пожела такава фантастична сума, че аз се отнесох с насмешка към това негово искане, докато не се убедих, че наистина държи на нея. Той отказа да се пазарим и когато си тръгнах, без да купя птицата, той дори не си помръдна и пръста. След три дни отново отидох и си помислих, че продавачът ще бъде по-склонен към пазарлъци, но установих, че е продал кукумявката за цената, която искаше за нея. Това ми се стори невероятно и не можех по никакъв начин да измисля каквото и да е задоволително обяснение. Едва сега разбрах, че някой влюбен до уши момък я е измъкнал под носа ми. Остана само да се надявам, че кукумявката ще му донесе очакваното щастие.

Това беше последната ни нощ в планината и аз реших, каквото и да стане, да уловя прилеп вампир дори да размърда едва-едва нощния въздух с крилата си. Реших дори да предоставя самия себе си за примамка. Това не само щеше да накара вампирът да се приближи достатъчно, за да го хвана, но щях да разбера дали ухапването му наистина е толкова безболезнено, колкото го описваха. И така, когато останалите се оттеглиха в своя лишен от въздух будоар, аз си постлах колкото се може по-близо до конете, но така, че да не изплаша прилепите. Завих се с пончото и оставих отвън само стъпалото на единия си крак, защото някъде бях чел, че вампирите обичали много човешки крайници, особено палци. Във всеки случай това беше единствената част от тялото ми, която бях готов да жертвам в името на науката.

Аз лежах на лунната светлина, вглеждах се в конете, а стъпалото ми измръзваше все повече и повече и аз започнах да се безпокоя дали на вампирите ще се харесат замразени палци от човешки крака. От тъмната гора се дочуха слабите звуци на нощта, милиони щурци работеха неуморната си дърводелска работа в шубраците, чукаха, режеха, изковаваха миниатюрни подкови, упражняваха се в свирене на тромбон, настройваха арфи и се учеха как да си служат с малки пневматични бургии. Дървесните жаби прочистваха дрезгаво гърла по върховете на дърветата като мъжки хор, който се подготвя за концерт. Всичко, в това число и моят крак, беше осветено великолепно от луната. Само прилепи не се виждаха никъде.