Джералд Даръл - Шепнещата земя

Скоро съвсем се стъмни и между дърветата не се виждаше нищо, затова се върнах в лагера, наредих моите гъби в редици и започнах да ги разглеждам на светлината на огъня. Неприятното на вид месо се бе превърнало по това време в най-възхитителното кафеникавичко и цвъртящо печено и всеки един от нас се привеждаше напред, отрязваше си най-вкусното парче, потопяваше го в соса на Хелмут (той предвидливо беше взел цяла бутилка от него) и слагаше ароматния къс в уста. Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана само от време на време от някое оригване. Ние си подавахме мълчаливо виното и понякога някой се привеждаше и оправяше внимателно дървата в огъня, за да пламтят по-ярко пламъците, а остатъкът от печеното просъскваше кратко като гнездо сънени оси. Накрая се нахранихме до насита и се облегнахме на удобните си седла, а Луна отпи голяма глътка вино от една бутилка, взе китарата и дръпна тихо струните. Той запя много тихо някаква песен и гласът му едва-едва преливаше извън осветения от огъня кръг, а ловците започнаха да му пригласят със силните си красиви гласове. Аз си облякох пончото (тази безценна дреха, наподобяваща одеяло с дупка по средата), завих се плътно в него, но оставих свободна едната си ръка, за да поемам подаващата се в кръг бутилка с вино, нагънах рекадото в топла и удобна възглавница и легнах, заслушан в приятните песни и загледан в белия диск на луната, която се движеше бавно през черната плетеница на разпрострелите се над главите ни клони. След това внезапно и без никакви прозявки потънах в дълбок сън.

Събудих се така, както заспах, с лице, обърнато към небето, което сега беше бледосиньо със златист оттенък. Обърнах се настрани и видях, че ловците вече са станали, огънят гори и на него се пече много месо. Седнал край огъня, Хелмут пиеше горещо кафе от огромна чаша и когато се прозях, той се усмихна.

— Погледни Луна! — каза той и показа с чашата. — Хърка като прасе.

Луна лежеше до мен, напълно скрит под своето пончо. Аз измъкнах крак изпод моето пончо и го ритнах там, където предполагах, че се намират задните му части. Улучих, и в резултат на моята жестокост се раздаде жалък стон. След това се чу кикот, последван от песен. Луна подаде глава от дупката на пончото. Имаше много смешен вид и ми приличаше на пееща костенурка, подаваща се от черупката си. Не след дълго, затоплени от кафето и месото, ние оседлахме конете и навлязохме в мократа от росата благоухаеща гора, изпълнена с птичи песни.

Докато яздехме, мислите ми се въртяха около прилепите вампири. Разбирах, че през малкото време, с което разполагах в планината, едва ли ще ми се отдаде възможност да заловя действително интересни животни, но знаех, че мястото, където отивахме, гъмжи от прилепи. В миналото се опитали да създадат кафеена плантация в района, към който отивахме, но се оказало невъзможно да се държат коне именно поради вампирите и така идеята била изоставена. Сега изключително много ми се искаше да срещна прилеп вампир в, така да се каже, неговия собствен дом и ако е възможно да уловя няколко екземпляра и да ги закарам с мен в Европа, като ги храня с пилешка кръв. Пък ако се наложеше дори и с моята собствена и с кръвта на доброволци, които можех да спечеля за делото. Доколкото знаех, прилепи вампири не бяха изпращани в никоя европейска зоологическа градина, с изключение на няколкото екземпляра, които се отглеждаха с успех в Съединените щати. Опасявах се само от едно — да не би вампирите от кафеената плантация да са се преместили на по-тучни пасища поради това, че там няма вече с какво да се прехранват.

След около час пристигнахме до нашата цел, която се оказа някаква полуразрушена едностайна колиба с малка покрита веранда от едната си страна. Според мен ние пристигнахме точно навреме, защото след не повече от шест месеца тя положително щеше да се разпадне и да се превърне в част от гората. Всички ловци, Хелмут и Луна се зарадваха така, като че тази колибка беше някакъв разкошен хотел. Те вмъкнаха нетърпеливо седлата си в нея и започнаха добродушно да се препират кой в какъв ъгъл на изядения от червеите под ще спи. Аз предпочетох да спя на верандата не само заради това, че беше малко по-чисто, но и защото можех да наблюдавам от това място дървото с привързаните за него коне, които очаквах да станат първа жертва на прилепите вампири.

Когато се нахранихме, ние тръгнахме пешком из гората. Макар че видяхме безброй следи от тапири, ягуари и други по-дребни животни, самите животни въобще не срещнахме. Все пак, като преобръщах всички изгнили дънери по пътя, успях да хвана две красиви малки жаби, една дървесна жаба и за ужас на всички останали и една новоизлюпена коралова змия. Когато се върнахме в колибата за вечеря, аз ги поставих внимателно в специално донесените за целта платнени торби. Когато се нахранихме, ние насядахме край блесналите въглени на прегорелия огън и както обикновено, Луна започна да ни пее. След това всички, освен мен влязоха в колибата и затвориха внимателно прозореца и вратата, за да не ги лъхне смъртоносният нощен въздух (макар че предната нощ преспаха съвсем необезпокоявани на открито). Аз си постлах легло на верандата, повдигнах по-високо възглавницата, за да наблюдавам по-добре посребрените от луната коне, завързани наоколо седем метра от мене. Настаних се удобно, запалих цигара и вперих взор в лунната светлина да открия кога край конете ще се появят първите прилепи. Стоях буден около два часа, след което въпреки желанието си заспах.