Джералд Даръл - Шепнещата земя

— А, Джери! — посрещна ме Хелмут и се втурна към барчето. — Имам за тебе приятни новини.

— Да не искаш да кажеш, че си купил нова бутилка джин? — запитах аз, изпълнен с надежда.

— Да, това се разбира от само себе си — отвърна усмихнат той, — защото знаехме, че си се завърнал. Друго исках, да, ти кажа. В края на следващата седмица ще имаме почивка.

— И какво от това?

— Това означава — отвърна Хелмут и напълни непринудено и весело чашите, — че мога да те взема за три дни в планините на Калилегуа. Харесва ли ти, а?

Обърнах се към Една.

— Една — започнах аз. — Аз те обичам…

— Добре, добре — отвърна смирено тя, — но трябва да ме убедиш, че пумата ще си остане през цялото време в клетката. Това е единственото, което искам от теб.

Следващата събота сутринта точно когато зората осветяваше небето, Луна ме събуди, като провря глава през прозорчето и запя някаква неприлична любовна песен. Измъкнах се от леглото, нарамих екипировката си и тръгнахме през прохладната и преливаща от роса утрин към къщата на Хелмут. Пред нея чакаха вече няколко дръгливи кранти със закрепени върху гърбовете им необикновени седла, които се използват на север в Аржентина. Дълбокото и извито седло с много висок лък отпред, представляваше истинско кресло. Към предната част на седлото бяха прикрепени две огромни парчета кожа, наподобяващи крила на ангели, които предпазваха отлично краката и колената по време на преминаване през бодливи храсти. В неясната още светлина на зората, конете със странните си седла приличаха на митични същества, нещо като пегаси, които пасяха отчаяно мократа от росата трева. Наблизо си почиваха четиримата водачи и ловци, които идваха с нас. Видът им беше възхитително див и небръснат, носеха мръсни бомбачас — големи набръчкани ботуши и огромни, раздърпани сламени шапки. Те наблюдаваха как Хелмут, с блеснала от росата пшеничена на цвят коса сновеше от кон на кон и пъхаше разни неща в закачените за седлата торби. Хелмут ми каза, че в торбите са поставени провизиите ни за тези три дни. Надникнах в една от тях и разбрах, че нашите хранителни продукти се състоят главно от чесън и бутилки червено вино, а една от торбите беше натъпкана с огромни късове развалено на вид месо. Кръвта се отцеждаше през торбата и необикновените й форми създаваха неприятното впечатление, че превозваме човешки труп с отрязани крайници. Когато Хелмут реши, че вече всичко е наред, от къщата излезе Една. Потръпвайки от студ в халата си, тя ни пожела добър път. Ние се метнахме върху гърбовете на кокалестите кранти и се понесохме в тръс към планинската верига — целта на нашето пътешествие. Тя бе изпъстрена тук-там със златисти и зелени петна, и обгърната от светлината на зората.

Отначало яздихме по изровените пътеки през плантациите за захарна тръстика, която шумолеше и пращеше под напора на лекият ветрец. Нашите ловци и водачи се понесоха напред в галоп, а Луна, аз и Хелмут яздехме спокойно един до друг. Хелмут ми разказа своя живот — на седемнадесетгодишна възраст, когато бил още в Австрия, го записали насилствено в германската армия и после през цялата война воювал първо в Северна Африка, после в Италия и накрая в Германия, без да му се случи каквото и да било, с изключение на върха на единия му пръст, откъснат от настъпената от него мина, която едва не го убила. Луна седеше отпуснато в огромното си седло като поставена там марионетка и тихо си тананикаше. Когато двамата с Хелмут разрешихме световните проблеми и стигнахме до потресаващото заключение, че войната е безсмислена, ние млъкнахме и се заслушахме в мекия глас на Луна, в хора на тръстиките и в равномерното чаткане на конските копита, което приглушено от ситната прах наподобяваше леко и спокойно биене на сърце.

Скоро пътеката излезе от плантациите, заизвива се по подножията на планината и навлезе в същинска гора. Масивните стволове на дърветата, украсени с провиснали епифити и орхидеи, приличаха на верига роби, свързани един с друг от преплетените и огънати лиани. Пътеката сега вървеше по коритото на пресъхнала река (представях си я каква ставаше по време на дъждовния сезон), осеяно от кръгли камъни с най-различни размери, много от които бяха разклатени. Макар че бяха навикнали с околността и стъпваха сигурно, конете започнаха често да се препъват и едва не ни изхвърляха през главите си. За да не се намерим с разбити черепи на земята, държахме здраво поводите. Пътеката сега изтъня и така залъкатуши сред гъстите храсталаци, че макар и да яздехме непосредствено един зад друг, често се губехме от погледите си. И ако не чувах песните на Луна и ругателствата на Хелмут, когато конят му се препъваше, щях да си помисля, че яздя съвършено сам. След като се движихме така около час и от време на време си подвиквахме разни въпроси или бележки, чух гневния вик на Хелмут. Когато минавах завоя, разбрах причината за гнева му.