Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Да.

— И се занимаваш с тази работа вече четиринадесет години?

— Да.

— Сега си на тридесет и три години?

— Да.

Луна поклати глава като човек, изправен пред една от най-трудните загадки в света.

— Един Господ знае как си доживял толкова дълго — каза той.

— Омагьосан съм — отвърнах аз. — Впрочем защо дойде тази сутрин при мен, като изключим желанието ти да се пребориш с твоята съименничка?

— Отвън — отвърна Луна, като продължи да бърше лицето си, — чака един индианец с бичо. Срещнах го в селото.

— Какво е това бичо? — попитах аз, когато излязохме от гаража и отидохме в градината.

— Мисля, че е прасе — отвърна Луна, — поставено е в сандък и не успях добре да го видя.

Индианецът клечеше на полянката, а пред него се виждаше сандък, от който се носеха фалцетни крясъци и приглушено грухтене. Само представител на семейството на свинете можеше да издава тези необикновени звуци. Индианецът се усмихна, свали сламената си шапка, поклони се, вдигна капака на сандъка и извади отвътре прелестно малко същество. Оказа се съвсем малък огърличен пекари, обикновен вид диво прасе, обитаващо тропическите райони на Южна Америка.

— Това е Хуанита — каза усмихнат индианецът и пусна малкото същество на полянката, а то изгрухтя възторжено и започна да души очаквателно наоколо.

Винаги съм изпитвал слабост към свинете, а на новородени прасенца просто не мога да устоявам, затова само след пет минути Хуанита стана моя собственост за цена, два пъти по-висока от нейната собствена стойност, ако говорим от финансова гледна точка, но сто пъти по-евтина от гледна точка на нейното обаяние и лични качества. На дължина достигаше около петдесет сантиметра, а на височина около тридесетина. Покриваше я дълга, грубовата сива козина, а от ъгъла на устата и в кръг около врата си имаше чисто бяла ивица, като че си бе поставила итънска 30 30 Итън — най-аристократичният колеж в Авглия. — Бел.пр. якичка. Имаше стройно тяло с изящно изострена зурличка, завършваща с прелестно чипо рило, тънки и нежни крака с малки лъскави копитца колкото шестпенсова монета. Походката й беше изящна и женствена, тя движеше така бързо крака, че копитцата й потропваха меко като дъждовни капки.

Смешно питомна, тя притежаваше милата привичка дори след петминутна раздяла да ви посрещне така, като че не ви е виждала дълги години, които е прекарала сиво и празно. Спускаше се напред със сподавени радостни крясъци, търкаше зурла и задница в краката ни и буквално се опиваше от срещата, като грухтеше и въздишаше съблазнително. Райският живот за нея настъпваше тогава, когато я вземех на ръце, обръщах я по гръб, люшках я като бебе и я почесвах по коремчето. Тя лежеше със затворени очи и потракваше възторжено с малките си зъбки като с кастанети. Много питомните и по-малко пакостливите животни продължаваха да се разхождат свободно из гаража и тъй като Хуанита се държеше като добре възпитана дама, разреших и на нея да се разхожда из гаража, като само нощем я затварях в клетка. Беше много забавно да се наблюдава Хуанита по време на хранене, когато зариваше зурла в голям съд с храна, заобиколена от най-различни животни — кариами, папагали, зайци пигмеи, пенелопи, — които се опитваха да се хранят от същия съд. Тя се държеше винаги безупречно, оставяше достатъчно място на останалите животни да се хранят и никога не проявяваше враждебност, дори когато някоя хитра кариама грабваше вкусни парченца изпод розовата й зурличка. Само веднъж забелязах как изгуби контрол върху себе си, и то стана, когато един от най-глупавите папагали изпадна в крайна възбуда при вида на съда с храната, политна с радостни крясъци надолу и кацна точно върху зурлата на Хуанита. Тя изгрухтя възмутено, отърси го от себе си и го подгони към единия ъгъл, а той крещеше и трепереше, докато тя се надвеси за миг отгоре му, заскърца заплашително със зъби и след това се върна да продължи прекъснатото си хранене.

Когато настаних най-после всички нови животни, отидох на гости у Една да й благодаря за грижите и вниманието, които бе оказала към животните, оставени тук по време на моето отсъствие. Заварих я с Хелмут пред огромен куп малки червени чушлета, от които варяха измислен от Хелмут сос. Когато този сос се прибавеше към супата, той можеше да смъкне кожата от устата още с първата хапка, но затова пък придаваше неземен вкус на гозбата. Сигурен съм, че всеки гастроном ще изяде с безкрайно удоволствие дори сварен стар ботуш, залят след това със соса на Хелмут.