Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Дай му още малко, Джери — предложи задъханият и засмян до уши Луна.

— Не, страхувам се — отвърнах аз. — Когато животното е изпаднало в толкова лошо състояние, може да го умориш от преяждане. Малко по-късно ще му дам да излочи чаша мляко, а утре може вече да се храни по малко на четири пъти. Сега вече мисля, че ще се оправи.

— Този човек беше същински сатана — каза Луна и заклати глава.

Поех дълбоко въздух и изказах на испански език моите впечатления от бившия собственик на оцелота.

— Никога не съм мислел, че знаеш толкова много испански ругатни, Джери — възкликна възхитено Луна. — Ти дори употреби една дума, която чувам за първи път.

— Имах добри учители — обясних аз.

— Добре, но се надявам, че довечера няма да кажеш нито една от тези думи — каза Луна със сияещи очи.

— Защо? Какво има тази вечер?

— Тъй като утре заминаваме обратно за Калилегуа, моите приятели устройват в твоя чест асадо, Джери. Те ще танцуват и ще пеят само много стари аржентински народни песни, за да ги запишеш на твоя магнетофон. Харесва ли ти тази идея? — запита нетърпеливо той.

— Няма нищо друго на света, което да обичам повече от асадо — отвърнах аз, — а асадо с народни песни е моята представа за рая.

И така към десет часа същата вечер един от приятелите на Луна ни взе с колата си и ни откара в, своето имение, разположено в околностите на Оран, където се организираше асадо. Мястото за асадо се намираше в малка горичка, разположена близо до естансията и представляваше площадка гола земя, отъпкана от краката на безброй танцували хора, заобиколена от шумолящи евкалипти и пищни олеандрови храсти. Дългите дървени пейки и маси се осветяваха от половин дузина газени лампи, а извън очертанията на този кръг с цвета на лютиче струеше сребристата светлина на луната. Имаше около петдесетина души, много от които срещах за първи път, като съвсем малко от тях надхвърляха двадесетте години. Те ни посрещнаха гръмогласно, завлякоха ни към дървените маси, които просто стенеха под тежестта на храната, и поставиха пред всеки от нас огромни хрускащи и цвъртящи късове месо, току-що извадени от огъня. Бутилките с вино се появяваха с монотонна последователност и само след половин час двамата с Луна се приобщихме напълно към духа на компанията, напълнили стомаси с вкусна храна и загрети от червеното вино. След това, докато наглася магнетофона, тези весели и приятни млади хора се събраха около мен и започнаха да наблюдават със съсредоточено внимание как тайнствено навивам магнетофонните ролки и изравнявам силата на звука. Накрая им казах, че съм готов и изведнъж, като по магически начин отнякъде се появиха китари, барабани, флейти и всички присъстващи започнаха да пеят. Те пяха и пяха и всеки път, когато изпяваха песента, някой подхващаше нова и всички запяваха отново. Понякога избутваха отпред някой срамежлив усмихнат младеж, единствен изпълнител на някакъв уникален номер и след много ободряващи викове и шумни приветствия той започваше да пее. След това идваше редът на някое момиче, което изпълняваше соловата партия на приятна тъжна песен, а през това време лампите блестяха в черните й коси, а китарите потръпваха и вибрираха под чевръстите кафяви пръсти на музикантите. Младежите танцуваха в един ред върху застланата с плочи пътека и шпорите им изтръгваха искри от камъните, а аз записах ударите на токовете им, сложна съставна част от ритъма на някои от техните песни; под весел и приятен мотив те танцуваха възхитителен танц с кърпа, после танцуваха танго, което нямаше нищо общо с вдървения, без капка еротика танц, известен под същото наименование в Европа. Когато се свърши магнетофонната ми лента и изпаднах в отчаяние, те избухнаха във весел смях, завлякоха ме отново на масата, накараха ме да ям и да пия, насядаха около мене и изпяха още по-очарователни песни. Повтарям отново, че това бяха предимно младежи, които умееха да се наслаждават на старите и прекрасни песни на своята страна, на старите и прекрасни танци и с блеснали от радост лица пред моя възторг, отдаваха уважение на един чужденец, когото не бяха виждали никога преди това и когото по всяка вероятност нямаше да видят никога вече.

Веселбата достигна своя апогей. След това всички започнаха вече да утихват, песните звучаха по-печално и все по-тихо и по-тихо, докато накрая разбрахме, че вечерта е завършила и би било грешка повече да я продължаваме. Подобно на ято чучулиги те се спуснаха с песен от небето на земята. Почервенели, с блестящи очи, нашите млади домакини настояха да пътуваме заедно до Оран в големия открит камион, с които бяха пристигнали. Ние се скупчихме в камиона, плътно прилепените ни тела се топлеха едно от друго и на нас ни ставаше приятно, защото нощта беше леденостудена. Докато камионът се носеше с рев към Оран, от ръка на ръка започнаха да се подават бутилки с червено вино и струните на китарите отново звъннаха. Ободрени от нощната прохлада, ние подхващахме припева и се носехме в кадифената нощ като някакъв небесен хор. Вдигнах глава и видях осветените от фаровете на камиона огромни бамбуци, сплели клони над пътя. Сториха ми се като ноктите на грамаден надвиснал над пътя зелен дракон, готов да се нахвърли отгоре ни, ако дръзнем дори за миг да преустановим песента. След това някой пъхна бутилка вино в ръката ми и когато отметнах назад глава, за да отпия от нея, видях, че драконът е изчезнал и към мен гледа луната, бяла като гъба на фона на тъмното небе.