Джералд Даръл - Шепнещата земя

Луна узна от своя агент М.И., че в един от най-отдалечените райони на града живее човек, който притежава някаква дива котка, но никой не можеше да каже точно кой беше този човек и къде се намира неговата къща. В края на краищата ограничихме нашето изследване до една безредно застроена улица и чрез простия метод на чукане или пляскане с ръце пред всяка врата открихме накрая човека, когото търсихме. Оказа се висок, мургав, потен и нечистоплътен на вид мъж на около четиридесет години, с неестествено шкембе, с малки и лъскави очички, които излъчваха ту раболепие, ту хитрост. Да, призна той, имал дива котка, оцелот; след това с пламенното красноречие на политик, говорещ на предизборно събрание, той започна да ни описва красотата на животното, неговата грация, опитоменост, стойност, цвета, големината, апетита; докато ми се стори, че се опитва да ми продаде цяла зоологическа градина, а не едно-единствено животно. След като прекъснахме неговото астматично хвалебствие на семейството на котките изобщо и това на неговия оцелот в частност, ние помолихме да ни покаже животното. Той ни преведе край къщата до ужасно мръсен заден двор. Колкото бедни и малки да бяха къщите в Оран и Калилегуа, задните им дворове винаги се поддържаха чисти и пълни с цветя. Този двор приличаше на градско сметище. Наоколо се търкаляха стари и счупени бурета, ръждясали консервни кутии, купища стара телена мрежа, велосипедни капли и разни други вехтории. Нашият домакин пристъпи с тежки крачки към стоящия в единия ъгъл грубо скован дървен сандък, в който не би могъл да се побере дори средно голям заек. Той отвори вратичката, хвана някаква верига и измъкна навън едно съвършено жалко същество. Оцелотът се оказа наистина дребен, но за мене остана истинска загадка как успяваше да се побере в такава малка клетка. Особено ме потресе ужасното състояние на животното. Козината му беше толкова изпоцапана от собствените му изпражнения, че за естествения цвят на косъма човек можеше само да се досеща. На хълбока си имаше голяма влажна рана и беше толкова слаб, че под сплъстената му козина ясно личаха ребрата и гръбначният стълб. Когато го пуснаха на земята, той се олюля като пиян от слабост, отказа се да стои изправен и в края на краищата се отпусна унило върху мръсния си корем.

— Виждате ли колко е питомен? — запита мъжът и се усмихна подкупващо, разкривайки пожълтелите си, нащърбени зъби. — Държи се приятелски с всички. Никого не е ухапал досега.

Докато говореше, той потупваше оцелота с огромната си изпотена длан. Разбирах добре, че оцелотът не се нахвърля върху него не от любов към човека, а поради пълно безразличие, резултат от хронически глад. Оцелотът се намираше в почти безнадеждно състояние и се чувстваше толкова слаб, че всичко му се струваше безразлично.

— Луна — обърнах се аз към него, като едва сдържах гнева си. — Давам петдесет песо за тази котка и нито песо повече. Дори и това е твърде много, защото тя вероятно ще умре. Няма да се пазаря, затова можеш да кажеш на този подпухнал негодник, на това копеле, да ги взима или да се отказва.

Луна преведе думите ми, като изпусна тактично направената му от мене характеристика. Мъжът плесна ужасено ръце. Положително се шегуваме? За такова великолепно животно и триста песо са нищожна сума. Сеньорът, разбира се, ще види какво удивително създание… и т.н.

Но сеньорът видя достатъчно много. Аз плюх шумно и улучих една бъчва, нежно обгърната от велосипедна капла, погледнах човека, колкото се може по-презрително, обърнах гръб и излязох на улицата. Седнах в грохналия автомобил и тръшнах така яростно вратата, че колата едва не се разпадна на съставните си части. До ушите ми достигаше спорът на Луна с човека и след малко долових някаква нотка на слабост в противния глас на собственика, наведох глава през прозореца и изревах на Луна да се връща и да не губи повече време. Той се появи за тридесет секунди при мене.

— Джери, давай парите! — каза той.

Дадох му петдесетте песо, след малко той се появи със сандъчето и го постави върху задната седалка. Потеглихме мълчаливо. Не след дълго, когато се отказах повече да мисля какво бих направил на бившия собственик на оцелота, което не само щеше да бъде болезнено, но би го изправило пред невъзможност да изпълнява съпружеските си задължения, ако въобще ги изпълняваше, въздъхнах и запалих цигара.

— Трябва да се връщаме по-бързо у дома, Луна. На това животно е необходима прилична клетка и малко храна, в противен случай ще загине — казах аз. — Ще ми трябват също и малко дървени трици.