Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Никога не съм го виждал, но всички местни хора казват, че произхождал от много знатно европейско семейство. Говорят още, че приемал крале и принцове, когато баща му бил министър-председател на една от балканските страни. Не зная доколко това е истина… но, Джери, нали знаеш как се раждат слуховете в провинцията? Говорят какво ли не за твоето минало, а ако не могат да измислят нищо, започват да разправят, че не си сключил брак с жена си, че си пияница, хомосексуалист или нещо друго от този вид.

— Да, зная как стават тези работи — отвърнах аз. — Веднъж живях в едно много уютно английско село, където не можеш да размениш две думи, с която и да е жена от седем до седемдесетгодишна възраст, без да те обвинят в изнасилване.

— И все пак — забеляза философски Хелмут, — ако той има подходящи бичос за тебе, няма никакво значение какъв е.

След като пътувахме около два часа, той свърна от пътя и пое по някакви неравни пътеки през плантациите за захарна тръстика. Не след дълго пристигнахме до красива неголяма едноетажна постройка, заобиколена от добре поддържана градина. Из тревата се търкаляха детски играчки: люлеещо се конче и раздърпано мече, а в циментовото басейнче за детски игри плаваше малка яхта, наклонена силно на десния си борд.

— Пристигнахме — каза Хелмут. — Слизай. Ще те взема след около два часа, разбрано?

— Разбрано — съгласих се аз и слязох. — Впрочем, как се казва този човек?

— Капорал — отвърна Хелмут, потегли и ме остави обгърнат от облак прах.

Тук трябва да кажа, че въпросният човек не се казваше Капорал, но не споменавам истинското му име поради ред причини, най-главната от които е, че самият той не ми разреши да пиша за него. След като кихнах няколко пъти, за да прочистя прахта от носа си, аз плеснах делово с ръце пред вратата, отворих я и закрачих към къщата. Тъкмо наближих широката веранда и откъм единия край на къщата се показа някакъв мъж. Висок и добре сложен, той бе облечен в обикновен костюм, високи набръчкани ботуши бомбачас, стигащи до коленете, мръсна риза и смачкана филцова шапка с широка периферия.

— Buenos dias — поздрави той и приближи до мен.

— Buenos dias. Търся сеньор Капорал. В къщи ли е? — попитах аз.

Мъжът дойде до мен и свали шапка.

— Аз съм Капорал — представи се той, пое протегнатата ми ръка, чукна с токове и леко се поклони.

Жестът не беше театрален, а по-скоро инстинктивен. Човекът имаше красиво загоряло лице, а от тъмните му очи струеше доброта. Под орловия си нос носеше добре подстригани мустачки, но бузите и врата му бяха обрасли от гъста четина.

— Говорите ли английски? — попитах, изпълнен с надежда.

— Разбира се — отвърна без колебание той с безупречен акцент, вероятно научен още в училище. — Виждате ли, не го говоря много добре, но мога да водя доста свободен разговор. Но, моля ви, защо стоите тук? Заповядайте вътре на кафе, където ще ми разкажете с какво мога да ви услужа.

Той ме въведе през вратата в малка стая, която служеше както за столова, така и за всекидневна. Подът беше старателно излъскан и застлан с весели вълнени килими местно производство, а малкото мебели бяха полирани и блестяха. Той надникна през друга врата и извика: „Maria, cafe para dos, por favor 31 31 Мария, бъди любезна, кафе за двама! (исп.). — Бел.пр. !“, после се обърна към мене и се усмихна.

— За мен е голямо удоволствие — каза искрено той. — Много рядко ми се отдава възможност да упражнявам английския си език. Но преди всичко моля да ме извините за момент. Кафето сега ще стане готово… ето и цигари… моля ви, чувствайте се като у дома си.

Той отново се поклони леко и излезе от стаята. Взех си машинално цигара и изведнъж забелязах с учудване, че кутията за цигари беше сребърна, а върху капака имаше красива сложна гравюра. Огледах стаята и забелязах и други сребърни предмети: прекрасна висока ваза с натопени в нея червени хибискусови цветове; красиво изработени свещници, поставени върху бюфета, а между тях — масивна фруктиера, която празна тежеше може би около един килограм. Започнах да си мисля, че слуховете за Капорал отговарят на истината, защото тези сребърни предмети не бяха произведени в Аржентина и струваха много пари. Той се върна скоро и забелязах, че се беше избръснал, измил и облякъл чисти бомбачас, ботуши и риза.

— Сега мога да ви приема, както подобава — каза той и се усмихна.

Домашната прислужничка индианка влезе с подноса с кафето.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Обясних му, че притежавам собствена зоологическа градина на остров Джърси и че съм пристигнал в Аржентина да събирам животни за нея. Това много го заинтересува. Оказа се, че доскоро имал няколко опитомени диви животни, които държал за забавление на децата си, но тъй като животните пораснали и не били вече толкова безопасни, изпратил ги на зоологическата градина в Буенос Айрес. Това станало само три дни преди пристигането ми в Жужуй, така че можете да си представите какво изпитах.