Чарлс Буковски - Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

Когато пишеш, трябва да се плъзгаш с лекота. Думите могат да са осакатени и нестройни, но ако се плъзгат с лекота, това носи наслада. Внимателно написаните думи са мъртви думи. Според мен Шерууд Андърсън е един от най-големите майстори, играещи си с думите като с камъчета, като с парченца храна, чакащи да бъдат изядени. Той РИСУВА думите по хартията. Толкова са простички, че виждаш как светват лампи, как се отварят врати, как блестят стени. Виждаш килими, обувки, пръсти. Той владее думите. Прекрасно. В същото време те са и като куршуми. Могат да те очистят за миг. Шерууд Андърсън е знаел нещо, имал е интуиция. Хемингуей се е трудил прекалено усърдно. Чувстваш колко се е старал, когато е писал. Думите му са като тежки тухли, споени една за друга. Андърсън може да се смее, докато разказва нещо сериозно. Хемингуей никога не се смее. Човек, който става да пише в шест сутринта, не може да има чувство за хумор. Той се бори с нещо.

Тази нощ съм уморен. По дяволите, не спя достатъчно. Бих спал до обяд, но понеже първата гонка тръгва в дванайсет и половина, сложи пътя и приготовленията, трябва да изляза в единайсет, преди да е дошъл пощальонът. Рядко заспивам преди два след полунощ. Ставам два пъти да пикая. Една от котките ме събужда точно в шест, всяка сутрин, иска да излезе. Самотните души обичат да се обаждат преди десет сутринта. Не вдигам, телефонният секретар записва съобщенията. Мисълта ми е, че все нещо смущава съня ми. Но ако това е всичко, от което имам да се оплаквам, значи съм екстра.

Следващите два дни няма коне. Утре ще спя до обяд и ще се чувствам като атомна електроцентрала, с десет години по-млад. Леле, каква смехория – с десет години по-млад значи да се чувствам на шейсет и една. Голямата полза. Направо ми се плаче, плаче ми се.

Часът е един. Защо не спра сега и не си легна?

23:59

Така живея между романа, стихотворенията и хиподрума, и още съм жив. На пистата не се случва нищо особено, просто се мотая с другите хора. После – магистралата, дотам и обратно. Магистралата винаги ти напомня за същността на повечето хора. Живеем в конкурентно общество. Другите искат да изгубиш, за да спечелят те. Така им е внушено и в по-голямата си част това идва от магистралата. Бавните шофьори искат да ти препречат пътя, бързите искат да те задминат. Аз карам със 110, затова задминавам и мен ме задминават. Бързите шофьори не ми пречат. Премествам се от платното им и ги пускам. Бавните са онези, които ме изнервят – ония, дето карат с 90 в бързата лента. Понякога те притискат от всички страни. Достатъчно е да видиш тила на шофьора пред теб, за да ти стане ясно. Става ти ясно, че на тоя тип душата му спи, а в същото време е сърдит, прост, жесток и глупав.

Някой би казал: "Ти си глупав, щом мислиш така. Ти си простакът."

Винаги има хора, готови да защитават малоумниците в обществото, защото не осъзнават, че малоумниците са малоумни. Ние живеем в малоумно общество, затова тия кретени се държат така и си правят едни на други тези номера. Ама тяхна си работа, не ми пречи, освен че трябва да живея с тях.

Спомням си как веднъж бях на вечеря с няколко души. На съседната маса имаше други хора. Говореха високо и постоянно се хилеха. Смехът им обаче беше фалшив, пресилен. Хилеха се и не спираха.

Накрая казах на хората на моята маса:

– Кофти работа, а?

Един от тях ме погледна, усмихна се превзето и каза:

– Харесва ми, когато около мен хората се веселят.

Не отговорих. Но като че ли в корема ми зейна голяма черна дупка. Е, какво? Майната му.

Ето сега, четете за хората по магистралите. Четете за хората на масите в ресторантите. Четете за хората по телевизията. Четете за хората в супермаркета и така нататък, и така нататък. Все едно и също четиво. Какво можете да направите? Да се наведете и да си замълчите. Да си налеете още едно. Аз също обичам хората да се веселят. Само че не виждам много да го правят.

Днес отидох на хиподрума и седнах. Имаше един тип, който носеше червена шапка с козирка, обърната назад. Една от ония шапки, дето ги раздават по хиподрумите. Безплатно. Държеше фиша за залозите и хармоника. Взе хармониката и я наду. Не можеше да свири. Само надуваше. Дори не можеше да изсвири 12-степенната гама на Шьонберг. Само два-три тона. Въздухът му свърши и той взе фиша.

Пред мен седяха същите трима пичове, дето киснеха тук цяла седмица. Един около шейсетте, с кафяви дрехи и кафява шапка. До него – един по-стар, около шейсет и пет, с много бяла коса, снежнобяла, с крив врат и големи рамене. До него седеше китаец, около четирийсет и пет, и пушеше цигари. Преди всеки старт обсъждаха на кой кон ще заложат. Бяха странни чешити, почти като лудия кресльо, за когото ви разказах по-рано. Ще ви кажа защо. Вече две седмици седях зад тях. И никой от тримата още не беше улучил печеливш кон. Играеха и на късите залози, тоест между 2 към 1 и 8 към 1. Това са може би 45 старта по три селекции. Значи 135 селекции, без да улучат победител. Наистина удивителна статистика. Помислете си. Ако всеки от тях си беше избрал случайно число, например 1, 2 или 3, и винаги беше залагал на него, със сигурност щеше да улучи печеливш кон. Те обаче винаги избираха различни и някак си, използвайки целия си интелект и умения, успяваха да загубят. Защо още идват на хиподрума? Не се ли срамуват от некадърността си? Не, винаги има следващо състезание. Някой ден ще улучат печалбата. Голямата печалба.