Другото, което установих, бе, че уча бавно. Другите момчета знаеха всичко; аз не знаех нищо. Всичко ми беше тъмна Индия. Бях глупак. Но дори когато бях глупак, знаех, че не съм абсолютен глупак. Имаше някакво малко кътче вътре в мен, което защитавах, нещо ценно. Както и да е. Сега бях в горещото джакузи и животът ми бе към края си. Нямах нищо против, бях изгледал цялото представление. И въпреки това винаги ще има неща, за които да пиша, преди да ме изхвърлят в мрака или каквото има там. Хубавото при думите е, че постоянно препускат, търсят, образуват изречения, купонясват. Бях пълен с думи и те все още се изливаха под формата на нещо хубаво. Бях щастлив. В басейна. С болно гърло, с главоболие, бях щастлив. Стар писател в горещо джакузи размишлява. Блаженство. Адът обаче винаги е наоколо, чака удобен момент да те връхлети.
Старият ми жълт котарак се приближи и ме погледна как се кисна във водата. Спогледахме се. И двамата знаехме всичко и нищо. Той се отдалечи.
Времето течеше. С Линда обядвахме някъде, но къде, не си спомням. Лоша храна, съботна тълпа. Хората изглеждаха живи, но не бяха. Седяха на маси, в сепарета, ядяха и приказваха. Чакай! Мамка му, това ми напомня за нещо. Онзи ден бях седнал да обядвам, преди да отида на хиподрума. Седях на бара, нямаше никой друг. Бяха ми донесли поръчката и вече се хранех. Влезе един тип и се настани ТОЧНО ДО МЕН. Имаше още двайсет или двайсет и пет места. А той седна точно до мен. Не обичам чак толкова другите хора. Колкото са по-далеч от мен, толкова по-добре се чувствам. Оня поръча и започна да приказва на сервитьорката. За американски футбол. И аз понякога гледам мачове, ама да приказваш за това в бара... Продължаваха да мелят, за това, за онова. Без спиране. Любими играчи. Кой щял да победи и така нататък. После някакъв друг, от едно сепаре, също се включи. Сигурно нямаше да ми направи такова впечатление, ако не седях лакът до лакът с оня кретен. Е, да, голям отворко. Запалянко. На тема футбол. Американски. Седнал до мен. Айде, стига бе.
Та така, обядвахме с Линда. Прибрахме се и денят премина спокойно. Малко след свечеряване обаче Линда забеляза нещо. Тя е наблюдателна. Влезе от двора и каза:
– Старият Чарли е паднал. Пожарната дойде.
Старият Чарли е деветдесет и шест годишният тип, дето живее в голямата къща до нашата. Жена му почина миналата седмица. Бяха женени четирийсет и седем години.
Излязох и видях пожарната. Имаше някакъв човек.
– Аз съм съседът на Чарли. Жив ли е?
– Да – отвърна оня.
Явно чакаха линейка. Пожарната беше дошла първа. С Линда изчакахме да видим какво ще стане. Линейката дойде. Странна работа. Слязоха двама дребосъци, изглеждаха много ниски. Трима пожарникари ги заобиколиха. Единият започна да говори с дребосъците. Те стояха и кимаха. След малко млъкнаха. Извадиха носилка от линейката. Качиха я по дългото стълбище на къщата.
Забавиха се вътре. После излязоха. Старият Чарли беше закрепен с каиши върху носилката. Когато се канеха да го качат в линейката, ние се приближихме.
– Хей, Чарли – извиках аз.
– Ще те чакаме – каза Линда.
– Кои сте вие? – попита Чарли.
– Твоите съседи.
Качиха го в линейката и потеглиха. Червената кола ги последва с двама роднини вътре.
Съседът от другата страна на улицата дойде. Ръкувахме се. Бяхме се срещали на разпивки няколко пъти. Казахме му за Чарли. Всички недоумявахме защо роднините му са го оставили сам толкова дълго. Нямаше какво да направим.
– Елате да видите водопада ми – каза съседът.
– Добре. Да го видим.
Влязохме у тях, покрай жена му, покрай децата, през задната врата, през задния двор, покрай басейна, и наистина, там отзад имаше ОГРОМЕН водопад. Спускаше се по една скала и водата извираше от някакъв дънер. Беше грамаден. Построен от големи, красиви, разноцветни камъни. Водата бълбукаше, осветена от прожектори. Невероятно. Някакъв тип още работеше около водопада. Имаше още работа.
Здрависах се с работника.
– Чел е всичките ти книги – каза съседът.
– Вярно ли?
Работникът се усмихна.
Пак влязохме в къщата. Съседът попита:
– Ще останете ли за чаша вино?
– Не, благодаря.
Обясних му, че ме боли гърлото и главата, горната част.
С Линда пресякохме улицата и се прибрахме. Общо взето така минаха денят и вечерта.

00:26
Седемдесет и първата година на живота ми се оказа най-продуктивната, която съм имал. През нея вероятно съм изписал повече думи, отколкото през коя да е друга година. Макар че писателят не може сам да оценява творбите си, аз съм склонен да смятам, че и писанията ми са по-добри от преди – имам предвид, не по-лоши, отколкото през най-добрите ми периоди. Компютърът, който използвам от 18 януари досега, е главният виновник за това. С него просто е по-лесно да записвам думите, те се пренасят по-бързо от мозъка (или откъдето другаде идват) до пръстите и от пръстите до екрана, където веднага мога да ги видя – ясни и стегнати. Не става въпрос толкова за чиста скорост, колкото за поток, река от думи, и ако думите са добри, нека да текат безпрепятствено. Няма вече листа, няма преписване. Навремето една нощ пишех, а следващата коригирах написаното и глупостите от миналата нощ. Правописни грешки, неправилно използвани времена и прочие вече могат да се поправят върху оригинала без преписване, вмъкване или зачеркване. Никой не обича да чете текстове, пълни с грешки, дори писателите. Знам, че сигурно звучи превзето, но не е; всичко това позволява на силата или късмета, които са те споходили, да се проявят ясно. Резултатът е много по-добър, наистина, и ако така човек погубва душата си, аз съм съгласен.
Читать дальше