Чарлс Буковски - Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

Друг поет живееше на крайбрежната улица. Хубава къща. Не работеше нищо. Не спирах да му натяквам:

– Как се издържаш? Как се издържаш?

Накрая се издаде:

– Родителите ми имат имоти и аз събирам наемите. Плащат ми заплата.

Доста добра заплата, предполагам. Е, поне той беше честен.

Някои ги е срам да кажат. Един друг например. Пишеше сносни стихотворения, но много малко. А пък живееше в супер апартамент. Отскачаше до Хавайските острови или по други места. Той беше един от най-отворените. Винаги изтупан, с нови дрехи, нови обувки. Винаги гладно обръснат, сресан; с блестящи бели зъби.

– Кажи бе, пич. Как се издържаш?

Не казваше. Дори не се усмихваше. Само стоеше и мълчеше.

Има и други, които живеят от подаяния. Бях написал стихотворение за един от тях, но така и не го публикувах, защото ми стана жал за него. Ето една част в сбит вид:

Вече ми е писнало да пиша за поети. Ще добавя само, че те сами си го начукват, щом живеят като поети, а не като нещо друго. Бил съм обикновен работник до петдесетата си година. Бил съм в кюпа с другите хора. Никога не съм твърдял, че съм поет. Е, не казвам, че да си изкарваш хляба с труд е нещо велико. В повечето случаи е ужасно. И често се налага да браниш скапаната си работа със зъби и нокти, защото има двайсет и пет други, които чакат за мястото ти. Разбира се, че е безсмислено, разбира се, че те смачква. Но пребиваването в тая помия, струва ми се, ме е научило да не се занимавам с глупости, когато пиша. Мисля, че от време на време човек трябва да пълзи в калта, мисля, че трябва да знаеш какво е затвор, какво е болница. Мисля, че трябва да знаеш какво е да гладуваш четири-пет дни. Мисля, че животът с побъркани жени се отразява добре на гръбнака. Мисля, че след като си бил в менгемето, започваш да пишеш с радост и облекчение. Казвам го, защото всички поети, които съм познавал, бяха безгръбначни, подлизурковци. Те нямат за какво друго да пишат освен за собствената си егоистична мекушавост.

Да, не искам никакви ПОЕТИ около мен. Не съм ли прав?

00:53

Нямам представа кое го поражда. То просто съществува – едно особено чувство към писателите от миналото. Моите чувства дори не са точни, те са просто мои, почти изцяло измислени. Представям си например Шерууд Андърсън като дребен мъж, леко прегърбен. Може да е бил висок и строен. Няма значение. Аз си го представям по моя начин. (Никога не съм го виждал на снимка.) Достоевски си го представям пълен, с брада и тъмнозелени изгарящи очи. Първо си го представях много дебел, после – много слаб, после – пак дебел. Това са глупости, разбира се, но на мен глупостите ми харесват. Винаги съм си представял Достоевски като женкар, който си пада по млади момичета. Фокнър винаги съм го виждал в доста мрачни краски, като чудак и човек с лош дъх. Горки – заклет пияница. Толстой си го представям като човек, който се вбесява за дреболии. Представям си, че Хемингуей е танцувал тайно балет. Селин – човек, страдащ от безсъние. Виждам Е. Е. Къмингс като голям играч на билярд. Мога да продължавам още.