Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Сестра Емилия повдигна вежда.

— Роднини ли сте?

— В духовно отношение.

— Хасинта се помина преди петнайсет дни. Нощта, преди да почине, един господин дойде да я посети. Да не би да е ваш родственик?

— Отец Фернандо ли имате предвид?

— Не беше свещеник. Представи ми се като Жулиан. Не си спомням фамилното му име.

Фермин ме погледна, онемял от изненада.

— Жулиан е мой приятел — рекох аз.

Сестра Емилия кимна.

— Постоя няколко часа при нея. От години не бях я чувала да се смее. Щом си отиде, Хасинта ми каза, че са разговаряли за миналите дни, когато са били млади. Този господин, рече ми, й донесъл вести от дъщеря й Пенелопе. Не знаех, че Хасинта е имала дъщеря. Спомням си, защото онази сутрин тя ми се усмихна и когато я попитах защо е толкова щастлива, отговори, че си отива у дома, при Пенелопе. Умря призори, в съня си.

Росиито приключи любовния си ритуал малко след това, оставяйки дядката изтощен, но доволен в обятията на Морфей. Когато излязохме, Фермин й плати двойно. Росиито обаче, разплакана от жал при вида на тези несретници, забравени от Бога и от дявола, настоя да даде заработената сума на сестра Емилия, за да може всички пациенти да получат горещ шоколад и кифлички, защото от такава закуска тя, тази кралица на курвите, винаги забравяла житейските неволи.

— Ама и аз съм си една такваз, сантиментална. Ето, вижте туй бедно старче… че той, господин Фермин, искаше само да го прегърнат и да го погалят. Сърцето да ти скъса…

Качихме Росиито в такси с порядъчен бакшиш и закрачихме по улица „Принсеса“, която бе пуста и осеяна с воали от мъгла.

— Трябва да идем да се наспим заради утрешния ден — рече Фермин.

— Не мисля, че ще мога да мигна.

Поехме към Ла Барселонета и почти неусетно се озовахме при вълноломите, тъй че целият град, сияен в безмълвието си, остана в нозете ни, отразен във водите на пристанището като най-големия мираж във вселената. Седнахме на кея, за да се полюбуваме на това видение. На двайсетина метра от нас започваше неподвижна процесия от автомобили с прозорци, забулени от изпарения и разгърнати вестници.

— Този град е истинска магьосница, знаете ли, Даниел? Влиза ти под кожата и ти открадва душата, без дори да разбереш.

— Говорите съвсем като Росиито, Фермин.

— А, не се смейте, защото хората като нея правят тоя скапан свят място, което си струва да се посети.

— Кои, курвите ли?

— Не. Всички сме курви, рано или късно. Имам предвид хората с добро сърце. И хич не ме гледайте така. Мен сватбите ме размекват досущ като желе.

Останахме така, в обятията на онзи рядък покой, загледани в многобройните отражения във водата. След малко зората обагри небето в кехлибарено и цяла Барселона светна. Чухме далечните камбани на базиликата „Санта Мария дел Мар“, чийто силует изплува от мъглата от другата страна на пристанището.

— Мислите ли, че Каракс все още е някъде тук, из града?

— Попитайте ме нещо друго.

— У вас ли са пръстените?

Фермин се усмихна.

— Хайде, да вървим, че ни чакат, Даниел. Животът ни чака!

Беше облечена в рокля с цвят на слонова кост и носеше целия свят в погледа си. Почти не си спомням словата на свещеника, нито грейналите от надежда лица на гостите, които изпълваха църквата през онази мартенска сутрин. В паметта ми е останало само докосването на устните й и — когато леко отворих очи — тайната клетва, която се отпечата в мен и която ще помня през всичките дни на живота си.

Жулиан Каракс завършва „Сянката на вятъра“ с кратък епилог, в който набелязва съдбите на героите години по-късно. Много книги съм прочел след онази далечна нощ през 1945 г., но последният роман на Каракс все още е любимата ми творба. Днес, макар и с три десетилетия зад гърба си, не ми се вярва да променя мнението си.

Докато пиша тези редове върху тезгяха на книжарницата, синът ми Жулиан, който утре ще навърши десет години, ме гледа с усмивка, заинтригуван от купчината листа, която все расте и расте; навярно е убеден, че и баща му е прихванал болестта на книгите и думите. Жулиан има очите и ума на майка си; приятно ми е да мисля, че от мен може би е наследил простодушието. Баща ми, който вече се затруднява да чете буквите по гърбовете на книгите, макар и да не си го признава, е горе, в апартамента. Често се питам дали е щастлив, дали има душевен мир, дали нашата компания му помага, или все още живее в спомените си, обзет от онази тъга, която винаги го е сподиряла. Сега двамата с Беа държим книжарницата. Аз водя сметките и се оправям с цифрите. Беа отговаря за покупките и обслужва клиентите, които предпочитат нея пред мен. Не ги обвинявам.