Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Когато стигнах до кръстовището на улица „Балмес“ забелязах, че една кола ме следва, движейки се плътно до тротоара. Болката в главата ми бе отстъпила място на световъртеж, който ме караше да залитам и да се подпирам на стените, докато вървя. Колата спря и двама мъже слязоха от нея. Пронизителен свирещ звук бе изпълнил ушите ми, така че не чух мотора, нито пък виковете на двете фигури в черно, които ме сграбчиха от двете ми страни и припряно ме помъкнаха към колата. Стоварих се на задната седалка, замаян от чувство на гадене. Приливи ослепителна светлина ту се явяваха пред очите ми, ту изчезваха. Усетих, че колата се движи. Нечии ръце опипваха лицето, главата и ребрата ми. Когато се натъкна на ръкописа на Нурия Монфорт, скрит във вътрешния джоб на палтото ми, една от фигурите ми го отне. Опитах се да го задържа с ръце, които сякаш бяха от желе. Другият силует се надвеси над мен. Разбрах, че ми говори нещо, когато почувствах дъха му върху лицето си. Очаквах да видя как лицето на Фумеро светва пред погледа ми и да усетя острието на ножа му, опрян на гърлото ми. Две очи се взряха в моите и докато завесата на съзнанието падаше, познах беззъбата и предана усмивка на Фермин Ромеро де Торес.

Събудих се, облян в пот, която щипеше кожата ми. Две ръце ме хванаха здраво за раменете и ме настаниха върху едно походно легло, което ми се стори обградено от свещи, като на бдение. Лицето на Фермин изплува от дясната ми страна. Усмихваше се, но дори в моя делириум можех да усетя колко е разтревожен. В човека, застанал прав до него, познах дон Федерико Флавиа, часовникаря.

— Май вече идва на себе си, Фермин — каза дон Федерико. — Дали да не му приготвя малко бульон, за да живне?

— Няма да му навреди. Щом тъй и тъй сте се захванали, може и на мен да приготвите един сандвич с каквото намерите, че от тия нерви такъв апетит ми се отвори — направо не е за приказка.

Федерико елегантно се оттегли и ни остави насаме.

— Къде сме, Фермин?

— На сигурно място. Технически погледнато, намираме се в едно апартаментче в лявата част на квартал Енсанче, собственост на едни приятели на дон Федерико, комуто дължим живота си, че и повече. Злите езици биха го нарекли любовно гнезденце, но за нас то е убежище.

Опитах да се понадигна. Болката в ухото ми се бе превърнала в парещо пулсиране.

— Дали ще оглушея?

— За оглушаване не зная, но бяхте на ръба да станете дебил. Малко е оставало тоя дивак господин Агилар да направи на пух и прах сивите ви клетки.

— Не беше господин Агилар този, който ме преби. Томас беше.

— Томас? Вашият приятел, изобретателят?

Кимнах.

— Сигурно сте направили нещо, за да изядете боя.

— Беа е избягала от къщи… — подхванах аз.

Фермин свъси вежди.

— Давайте нататък.

— Бременна е.

Той ме изгледа слисан. Изражението му като никога беше непроницаемо и строго.

— За Бога, Фермин, не ме гледайте така.

— А вие какво искате да направя? Да започна да раздавам пури?

Опитах се да стана, но болката и ръцете на Фермин ми попречиха.

— Трябва да я намеря, Фермин.

— Я по-добре мирувайте. Не сте в състояние да ходите където и да е. Кажете ми къде е момичето и аз ще отида да я прибера.

— Не зная къде е.

— Ще трябва да ви помоля да бъдете малко по-конкретен.

Дон Федерико се появи на вратата с димяща чаша бульон и топло ми се усмихна.

— Как се чувстваш, Даниел?

— Благодаря, много по-добре, дон Федерико.

— Вземи с бульона две от тези хапчета.

Той хвърли бегъл поглед към Фермин, който кимна.

— Те са против болката.

Глътнах хапчетата и изсърбах бульона, който имаше вкус на шери. Дон Федерико, цар на дискретността, излезе от стаята и затвори вратата. Именно тогава забелязах, че Фермин държи в скута си ръкописа на Нурия Монфорт. Часовникът, който тиктакаше на нощното шкафче, показваше един часа — по обед, предположих.

— Още ли вали сняг?

— Малко е да се каже, че вали сняг. Това е снежна версия на всемирния потоп.

— Прочетохте ли го вече? — попитах.

Фермин само кимна.

— Трябва да намеря Беа, преди да е станало твърде късно. Струва ми се, че зная къде е.

Седнах на леглото, като отблъснах ръцете на Фермин. Огледах се наоколо. Стените се полюляваха като водорасли на дъното на езеро. Таванът едва забележимо се отдалечаваше. Почти нямах сили да се държа изправен. Фермин без никакво усилие ме положи обратно на леглото.

— Никъде няма да ходите, Даниел.

— Какви бяха тези хапчета?