Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Слухът скоро достигнал и до Жулиан, който все така преследваше сянката на собствените си думи. Той узнал, че самият Густаво Барсело не притежава книгата: екземплярът явно бил собственост на момче, което го открило случайно и, запленено от романа и загадъчния му автор, отказвало да го продаде и го пазело като най-ценното си притежание. Ти беше това момче, Даниел.

— За Бога, Жулиан, не ми казвай, че ще навредиш на едно дете… — прошепнах аз, не съвсем уверена как възнамерява да постъпи.

Тогава Жулиан ми каза, че всички откраднати и унищожени от него книги са били изтръгнати от ръцете на хора, които не са изпитвали нищо към тях, а само са търгували с тях или са ги пазели като колекционерски куриози. Ти, който отказваше да продадеш книгата на каквато и да е цена и се опитваше да избавиш Каракс от забравените кътове на миналото, му вдъхваше странна симпатия, даже респект. Без твое знание Жулиан те наблюдаваше и изучаваше.

— Ако той някога открие кой съм и какво съм, навярно също ще реши да изгори книгата.

Жулиан говореше с онази решителна, недвусмислена яснота на лудите, освободили се от лицемерието да се придържат към една реалност, която не им приляга.

— Кое е това момче?

— Казва се Даниел. Син е на един книжар, който държи дюкян на улица „Санта Ана“; Микел често ходеше там. Момчето живее с баща си в един апартамент над книжарницата. Изгубил е майка си, когато е бил съвсем малък.

— Сякаш говориш за себе си.

— Може би. Това момче ми напомня за мен.

— Остави го на мира, Жулиан. Та той е просто дете. Едничкото му престъпление е, че ти се възхищава.

— Това не е престъпление, а наивност. Но с времето ще му мине. Може би тогава ще ми върне книгата. Когато престане да ми се възхищава и започне да ме разбира.

Минута преди развръзката на филма Жулиан стана и си отиде под покрова на сенките. Месеци наред се срещахме все така — на тъмно, в киносалони или тесни улички към полунощ. Жулиан винаги ме намираше. Усещах безмълвното му присъствие, без да го виждам, винаги нащрек. Понякога те споменаваше. Когато говореше за теб, като че ли долавях в гласа му една рядка нежност, която го смущаваше — нежност, която отдавна смятах за изгубена у него. Узнах, че се е върнал в имението на Алдая и че сега живее там, нещо средно между призрак и просяк, който обикаля сред руините на своя живот и бди над останките на Пенелопе и сина си. Това бе единственото място на тоя свят, което все още усещаше свое. Има по-лоши тъмници от думите.

Аз ходех там веднъж месечно, за да се уверя, че е добре, или че поне е жив. Прескачах полусрутената градинска стена откъм задната част на имота, която не се виждаше от улицата. Понякога заварвах Жулиан там, друг път го нямаше. Оставях му храна, пари, книги… Чаках го с часове, до мръкнало. Понякога се осмелявах да изследвам голямата стара къща. Така открих, че е унищожил надгробните плочи в криптата и е извадил саркофазите. Вече не смятах Жулиан за луд и не виждах в това оскверняване нещо чудовищно, а само една трагична логика. В случаите, когато го сварвах в имението, разговаряхме с часове, седнали край огъня. Жулиан ми призна, че се е опитал да се върне към писането, но изобщо не му се удавало. Спомняше си смътно своите книги така, сякаш са били творби на друг човек, които случайно е прочел. Страданието от опитите му да пише беше видимо. Открих, че Жулиан предава на огъня страниците, написани трескаво през времето, в което не се бяхме виждали. Веднъж, възползвайки се от отсъствието му, спасих куп листа от пепелта. В тях се говореше за теб. Жулиан ми бе казал веднъж, че едно повествование е писмо, което авторът пише на самия себе си, за да си разкаже неща, които другояче не би могъл да узнае. От известно време Жулиан се чудеше дали е изгубил разсъдъка си. Знае ли лудият, че е луд? А дали не са луди другите, които се стараят да го убедят в неговото безумие, за да опазят собствената си илюзорна реалност? Той те наблюдаваше, гледаше как растеш и се питаше кой си. Питаше се дали твоето присъствие не е чудо, опрощение, което той трябваше да заслужи, като те научи да не повтаряш грешките му. Неведнъж си задавах въпроса дали Жулиан, с онази изкривена логика на неговата вселена, не е стигнал до убеждението, че ти си се превърнал в неговия изгубен син, в една чиста страница, на която да подхване отново историята, която не можеше да съчини, но затова пък можеше да си спомни.

Годините в имението отминаваха, а животът на Жулиан ставаше все по-свързан с теб, с твоя напредък. Разправяше ми за приятелите ти, за жена на име Клара, в която си се влюбил, за баща ти — човек, към когото изпитваше уважение и възхищение, за твоя приятел Фермин и за момичето, в което му се щеше да види една друга Пенелопе — твоята Беа. Говореше за теб като за свой син. И двамата се търсехте един друг, Даниел. Искаше му се да вярва, че твоята невинност ще го избави от самия него. Бе престанал да преследва книгите си, вече нямаше желание да ги изгори и да заличи следата, която бе оставил в живота. Учеше се отново да вижда света през твоите очи, да си върне чрез теб момчето, което някога е бил. В деня, когато ти дойде у дома за пръв път, имах чувството, че вече те познавам. Престорих се на недоверчива, за да скрия страха, който ми вдъхваше. Боях се от теб, от онова, което можеше да откриеш. Боях се да слушам Жулиан и да повярвам и аз като него, че всички сме свързани с една странна верига от предопределение и случайност. Боях се, че може да позная у теб онзи Жулиан, когото бях изгубила. Знаех, че ти и твоите приятели разследвате нашето минало. Знаех, че рано или късно ще откриеш истината, но се надявах това да стане в подходящо време, когато ще можеш да проумееш значението й. Знаех, че рано или късно ти и Жулиан ще се срещнете. Това беше моята грешка. Защото още някой знаеше, някой, който предчувстваше, че с времето ти ще го отведеш до Жулиан: Фумеро.