Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Когато разбрах какво се случва всъщност, вече нямаше връщане назад; все пак никога не изгубих надеждата, че може да изпуснеш следата, да забравиш за нас или пък животът — твоят, не нашият — да те отнесе надалече, на безопасно място. Времето ме е научило да не губя надеждите си, но и да не им се доверявам прекалено. Надеждата е жестока и суетна, без съвест. От дълго време Фумеро е по петите ми. Ясно му е, че ще падна, рано или късно. Не бърза, затова изглежда непонятен. Живее, за да си отмъсти — на всички и на самия себе си. Без отмъщението, без яростта той просто би се изпарил. Фумеро знае, че ти и твоите приятели ще го отведете до Жулиан. Знае, че след близо петнайсет години вече не са ми останали сили или средства. С години ме е гледал как умирам и само чака мига, в който ще ми нанесе последния удар. Никога не съм се съмнявала, че ще умра от неговата ръка. Сега зная, че моментът наближава. Ще предам тези страници на баща ми със заръката да се постарае да попаднат у теб, ако с мен се случи нещо. Моля се на този Бог, който никога не пресече пътя ми, да не се наложи да ги прочетеш, но предусещам, че моята съдба — въпреки волята ми и напразните ми надежди — е да ти връча тази история. А твоята — въпреки младостта и невинността ти — е да я освободиш.

Ако четеш тези думи, този затвор от спомени, това би означавало, че вече не мога да се сбогувам с теб, както бих желала, не мога да те помоля да ни простиш, особено на Жулиан, и да се грижиш за него, когато мен няма да ме има. Зная, че не мога да те моля за нищо — освен да се спасиш. Навярно всички тези страници са успели да ме убедят, че каквото и да стане, винаги ще имам приятел в твое лице, че ти си моята единствена и истинска надежда. От всички неща, които е написал Жулиан, винаги съм чувствала най-близко до сърцето си това, че продължаваме да живеем дотогава, докато някой ни помни. Както често ми се е случвало с Жулиан, години преди да се запозная с него, чувствам, че те познавам и че ако мога да се доверя на някого, то това си ти. Спомняй си за мен, Даниел, ако ще и да е скришом в някой ъгъл. Не ме оставяй да си отида.

Нурия Монфорт

Зазоряваше се, когато дочетох последната страница от ръкописа на Нурия Монфорт. Това беше моята история. Нашата история. В изгубените стъпки на Каракс сега разпознавах моите, вече невъзвратими. Станах, разкъсван от безпокойство, и закрачих из стаята като животно в клетка. Всичките ми резерви, подозрения и страхове се разпиляха като пепел, съвсем незначителни. Бях смазан от умора, угризения и уплаха, но въпреки това не можех повече да остана там и да се крия от следата, оставена от моите действия. Облякох си палтото, пъхнах сгънатия ръкопис във вътрешния джоб и хукнах по стълбите. Когато излязох от вратата, навън валеше сняг и небето се топеше в лениви сълзи от светлина, които сякаш кацаха върху дъха ми, преди да изчезнат. Затичах се към Пласа Каталуня. Площадът бе почти безлюден, само в центъра му се издигаше самотната фигура на един старец или може би паднал ангел с дълги бели коси, пременен с великолепно сиво палто. Крал на зората, той се взираше в небето и напразно се опитваше да лови снежинки с ръкавиците си, заливайки се от смях. Когато минах покрай него, той ме погледна и се усмихна тържествено, сякаш можеше с един бегъл поглед да разгадае душата ми. Очите му бяха златисти, като вълшебни монети, които проблясват на дъното на някой фонтан. Стори ми се, че го чух да казва:

— Късмет!

Опитах се да се придържам към тази благословия и ускорих крачка, молейки се да не е прекалено късно и Беа, онази Беа от моята история, все още да ме чака.

Гърлото ми пламтеше от студа, когато, задъхан от тичане, стигнах до сградата, където живееше семейство Агилар. Снегът бе започнал да се трупа. Имах късмета да заваря при входа дон Сатурно Мольеда, портиер на сградата и (според сведенията на Беа) таен поет-сюрреалист. Дон Сатурно бе излязъл да погледа снежния спектакъл с метла в ръка, увит с поне три шала и нахлузил армейски ботуши.

— Това е Божият пърхот — рече той с почуда, описвайки снега с непубликуван стих.

— Отивам в апартамента на господата Агилар — обявих аз.

— Знайно е, че съдбата подпомага смелите, но вашата смелост е безразсъдна, млади човече.

— Много е спешно. Очакват ме.

— Ego te absolvo 86 86 Аз те освобождавам (или: аз те оправдавам — Лат.) — част от традиционна благословия, която се дава от католически свещеник в края на изповед. — Бел.прев. — изрецитира той и ме благослови.