Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Хукнах нагоре по стълбите. Докато се изкачвах, претеглях възможностите си с известни уговорки. Ако ми — провървеше, щеше да ми отвори някоя от прислужниците, чиято блокада бях готов да преодолея без много церемонии. При по-лош късмет, навярно бащата на Беа щеше да отвори вратата, особено в такъв ранен час. Искаше ми се да вярвам, че в интимния уют на семейното огнище той няма да се разхожда въоръжен, поне не преди закуска. Преди да почукам, спрях за няколко мига, за да си поема дъх и да се опитам да скалъпя няколко думи, които така и не ми идваха на ум. Вече нямаше кой знае какво значение. Потропах силно три пъти с мандалото. Петнайсет секунди по-късно повторих тази операция, после пак, без да обръщам внимание на разтуптяното ми сърце и на студената пот, която бе избила по челото ми. Когато вратата се отвори, все още държах мандалото в ръка.

— Какво искаш?

Очите на моя стар приятел Томас, студени и гневни, ме пронизаха, без да трепнат.

— Дошъл съм да видя Беа. Можеш да ми размажеш физиономията, ако искаш, но няма да мръдна оттук, докато не говоря с нея.

Томас ме гледаше, без да мигне. Зачудих се дали ще ме строши надве веднага, без много да му мисли. Преглътнах с мъка.

— Сестра ми не е вкъщи.

— Томас…

— Беа се махна оттук.

В гласа му имаше отчаяние и болка, които едва успяваше да маскира като гняв.

— Махна се? Къде?

— Надявах се ти да знаеш.

— Аз?

Вмъкнах се в апартамента, без да обръщам внимание на стиснатите юмруци и заплашителното изражение на Томас.

— Беа? — извиках. — Беа, аз съм, Даниел…

Спрях се по средата на коридора. Апартаментът изплю обратно ехото на моя глас с онова презрение, което излъчват празните пространства. В отговор на моите викове не се появиха ни господин Агилар, ни съпругата му, ни прислужниците.

— Няма никой, нали ти казах — рече Томас зад гърба ми. — Сега се разкарай оттук и не се връщай повече. Баща ми се е заклел да те убие и не съм аз този, който ще му попречи.

— За Бога, Томас. Кажи ми къде е сестра ти.

Той ме гледаше така, сякаш се чудеше дали да ме заплюе или просто да махне с ръка.

— Беа избяга от къщи, Даниел. Родителите ми от два дена я издирват навсякъде като луди, а също и полицията.

— Ама…

— Онази нощ, когато се прибра, след като е била с теб, баща ми я чакаше. Разби й устата с шамари, но не се тревожи, тя не издаде името ти. Изобщо не я заслужаваш.

— Томас…

— Млъкни. На следващия ден родителите ми я заведоха на лекар.

— Защо? Да не би да е болна?

— Болна е от теб, кретен такъв. Сестра ми е бременна. Само не ми казвай, че не си знаел.

Усетих, че устните ми треперят. Силен студ плъзна по тялото ми и открадна гласа ми, а погледът ми сякаш замръзна. Потътрих се към входната врата, но Томас ме сграбчи за ръката и ме запрати към стената.

— Какво си й направил?

— Томас, аз…

Очите му искряха от нетърпение. От първия удар дъхът ми спря. Плъзнах се към пода с омекнали колене, опрял гръб в стената. Една мощна ръка докопа гърлото ми и ме задържа на крака, прикован към стената.

— Какво си й направил, кучи сине?

Опитах се да се изтръгна от хватката му, но Томас ме повали с юмручен удар в лицето. Пропаднах в бездънен мрак, с глава, обвита от огнените езици на болката. Рухнах върху плочките на коридора. Опитах се да изпълзя навън, но Томас ме сграбчи за яката на палтото и ме извлече на площадката без много церемонии. Захвърли ме на стълбите като някакъв боклук.

— Ако с Беа се е случило нещо, кълна се, че ще те убия — рече ми той от прага.

Надигнах се на колене, молейки само за секунда, за възможност да си възвърна гласа. Вратата се захлопна и аз бях изоставен в мрака. Прониза ме остра болка в лявото ухо; вдигнах ръка към главата си, като се гърчех от болка. Напипах топла кръв. Изправих се някак на крака. Мускулите на корема ми, където бе попаднал първият удар на Томас, пламнаха в агония, която едва сега започваше. Помъкнах се надолу по стълбите. Дон Сатурно поклати глава, когато ме видя.

— Хайде, влезте вътре за минутка, докато се съвземете…

Отказах безмълвно, държейки се с две ръце за стомаха. Лявата страна на главата ми пулсираше, сякаш костите се опитваха да се отделят от плътта.

— Тече ви кръв — рече дон Сатурно загрижено.

— Не е за пръв път.

— Е, ако не престанете с лудориите, няма да ви останат много шансове да кървите. Хайде, влезте, моля ви, пък аз ще повикам лекар.

Успях да се добера до входа и да се отърва от доброжелателството на портиера. Снегът вече валеше силно и тротоарите бяха покрити с воали от бяла мъгла. Леденият вятър нахлуваше под дрехите ми и ближеше кървящата рана на лицето ми. Не зная от болка ли плачех, от гняв ли, или пък от уплаха. Снегът равнодушно заглушаваше страхливия ми плач и аз бавно крачех в посипаната с бял прах зора — още една сянка, която оставяше следите си в Божия пърхот.