Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Жулиан? — долетя отвътре един разтреперан глас.

Хванах дръжката на вратата и се приготвих да вляза, без да съм сигурен кой ме очаква от другата страна. Отворих бавно. Беа се взираше в мен от един ъгъл, завита с одеяло. Изтичах до нея и я прегърнах мълчаливо. Усетих как тя заплака, сломена.

— Не знаех къде да отида — промълви Беа. — Обадих се няколко пъти у вас, но никой не отговаряше. Уплаших се…

Беа избърса сълзите си с юмруци и впи поглед в мен. Аз кимнах; нямаше нужда от повече думи.

— Защо ме нарече Жулиан?

Тя хвърли поглед към открехнатата врата.

— Той е тук. В тази къща. Ту влиза, ту излиза. Завари ме оня ден, когато се опитвах да вляза в къщата. Знаеше коя съм, без да му обяснявам каквото и да е. Беше наясно какво става. Настани ме в тази стая и ми донесе одеяло, храна и вода. Каза ми да чакам, защото всичко щяло да се нареди, ти си щял да дойдеш за мен. Нощем разговаряхме по цели часове. Разказа ми за Пенелопе, за Нурия… но най-вече ми говореше за теб, за нас двамата. Каза ми, че трябва да те науча да го забравиш…

— Къде е той сега?

— Долу, в библиотеката. Рече ми да не мърдам оттук, защото чакал някого.

— Кого?

— Не зная. Каза, че това е някой, който щял да дойде с теб — ти си щял да го доведеш…

Когато надникнах в коридора, стъпките вече се чуваха долу, близо до стълбището. Познах безплътната сянка, която пълзеше по стените като паяжина, черния шлифер, шапката, нахлупена като качулка и револвера в ръката, искрящ като коса. Фумеро. Винаги ми бе напомнял някого или нещо, но едва в този миг проумях какво.

Угасих свещите с пръсти и направих знак на Беа да не вдига шум. Тя ме хвана за ръката и ме погледна въпросително. Бавните стъпки на Фумеро се чуваха някъде под нас. Отведох Беа обратно във вътрешността на стаята и й дадох знак да стои там, скрита зад вратата.

— Не излизай оттук, каквото и да стане — прошепнах аз.

— Не ме оставяй сега, Даниел. Моля те.

— Трябва да предупредя Каракс.

Тя ме гледаше умоляващо, но аз излязох в коридора, преди да съм се поддал на увещанията й. Отидох предпазливо до горната част на главното стълбище. От сянката на Фумеро нямаше и следа, стъпките му също бяха заглъхнали. Беше се притаил някъде в мрака — неподвижен, търпелив. Оттеглих се отново в коридора и закрачих по него покрай редицата стаи, докато стигнах предната част на имението. През един заледен прозорец се процеждаха четири лъча синя светлина, мътни като застояла вода. Отидох до прозореца и видях една черна кола с включени фарове, спряла пред решетката на главната порта. Познах автомобила на лейтенант Паласиос. Огънчето на цигарата му в мрака — издаваше присъствието му зад волана. Върнах се бавно към стълбището и заслизах стъпало по стъпало с безкрайна предпазливост. Спрях се някъде по средата и огледах мрака, залял долния етаж.

На влизане Фумеро бе оставил входната врата отворена. Вятърът бе угасил свещите и плюеше — вътре вихрушка от сняг. Замръзнала шума танцуваше под свода, носейки се в тунел от прашна светлина, която загатваше руините на огромната къща. Смъкнах се още четири стъпала надолу, притискайки се до стената, и зърнах бегло големите прозорци на библиотеката. От Фумеро все така нямаше и следа. Зачудих се дали не е слязъл в подземието или в криптата. Сипкавият сняг, който нахлуваше отвън, бързо заличаваше следите му. Спуснах се до подножието на стълбището и надникнах в коридора, който водеше към главния вход. Леденият вятър сякаш ме заплю в лицето. Хищната ръка на ангела, потънал във фонтана, смътно се мержелееше навън в тъмата. Погледнах в другата посока. Входът към библиотеката бе на около десет метра от долната част на стълбището. Преддверието, което водеше натам, бе забулено в мрак. Разбрах, че Фумеро би могъл да ме наблюдава, застанал едва на няколко метра от мястото, където се намирах, без да мога да го видя. Взрях се в тъмнината, непрогледна като водите на кладенец. Поех си дълбоко дъх и, пристъпвайки едва, закрачих слепешката през разстоянието, което ме отделяше от входа на библиотеката.

Големият овален салон тънеше в оскъдна, мъглява светлина, изпъстрена от миниатюрните сенки, които хвърляше лепкавият сняг, падащ тежко зад прозорците. Плъзнах поглед по голите стени, търсейки Фумеро — нищо чудно да се спотайваше точно до входа. Някакъв предмет стърчеше, от стената едва на два метра вдясно от мен. За миг ми се стори, че той се раздвижи, но това бе само отражението на лунната светлина по острието. Видях забит нож, вероятно двуостра кама, приковала към стената правоъгълно парче картон или хартия. Приближих се и познах изображението. Това бе копие от полуобгорената снимка, което някой непознат ми бе оставил преди време на тезгяха в книжарницата. На снимката Жулиан и Пенелопе, все още юноши, се усмихваха щастливо на живота, който им се бе изплъзнал, без да разберат. Острието на камата бе пронизало гърдите на Жулиан. Тогава разбрах, че човекът, оставил ми фотографията като покана, не е бил Лаин Кубер или Жулиан Каракс, а Фумеро. Тази снимка бе отровна примамка. Вдигнах ръка, за да я освободя от ножа, но леденият допир от револвера на Фумеро, опрян в тила ми, ме спря.