Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Един образ струва повече от хиляда думи, Даниел. Ако баща ти не беше скапан книжар, досега щеше да те е научил на това.

Обърнах се бавно и се озовах срещу дулото на оръжието. Издаваше прясна миризма на барут. Мъртвешкото лице на Фумеро се хилеше, изкривено в ужасна гримаса.

— Къде е Каракс?

— Далече оттук. Знаеше, че ще дойдете за него, и се махна.

Фумеро ме гледаше, без да мигне.

— Ще ти пръсна главата, момче.

— Това няма да ви помогне много. Каракс не е тук.

— Отвори си устата — нареди Фумеро.

— Защо?

— Отвори си устата, че да не ти я отворя аз с един куршум.

Разтворих устни и Фумеро тикна револвера между тях. Усетих как в гърлото ми се надига гадене. Палецът на Фумеро се изопна върху петлето.

— А сега, нещастник такъв, помисли дали имаш някаква причина да продължиш да живееш. Е, какво ще кажеш?

Кимнах бавно.

— Тогава ми кажи къде е Каракс.

Опитах се да измънкам нещо. Фумеро полека извади револвера.

— Къде е?

— Долу. В криптата.

— Ти ще водиш. Искам да присъстваш, докато разказвам на онова копеле как стенеше Нурия Монфорт, когато й забих ножа в…

Силуетът се появи от нищото. Поглеждайки над рамото на Фумеро, сякаш видях как мракът се движеше като завеса от мъгла, а една фигура без лице, с пламтящи очи, се плъзгаше към нас съвършено безшумно, като че ли едва стъпваше по пода. Фумеро видя отражението в плувналите ми в сълзи очи и лицето му бавно се изкриви.

Когато се обърна и стреля в мантията от мрак, която го обгръщаше, две безформени кожени лапи го сграбчиха за гърлото. Това бяха ръцете на Жулиан Каракс, израсли от пламъците. Той ме блъсна встрани и притисна Фумеро към стената. Инспекторът стисна револвера и се опита да го пъхне под брадичката на Каракс. Преди да успее да дръпне спусъка, Каракс сграбчи китката му и силно я заудря в стената, но Фумеро не пускаше оръжието. Втори изстрел отекна в мрака и проби дупка в облицованата с дърво стена. Сълзи от запален барут и пламнали тресчици поръсиха лицето на инспектора. Стаята се изпълни със смрад на опърлена плът.

С едно рязко дръпване Фумеро се опита да се освободи от силата, която бе приковала към стената врата му и ръката, стиснала револвера, но Каракс не разхлаби хватката си. Фумеро нададе гневен рев и изви глава, за да захапе юмрука на противника си. Бе обзет от животинска ярост. Чух как зъбите на инспектора изщракаха, когато раздраха мъртвата кожа, и видях как по устните му потече кръв. Тогава Каракс, пренебрегвайки болката, или може би неспособен да я усети, сграбчи забитата в стената кама. Изтръгна я оттам и под ужасения поглед на Фумеро прикова дясната китка на инспектора към стената с един жесток удар, който вкара острието почти до дръжката в дървената облицовка. От болката Фумеро нададе страшен вик, а ръката му рязко се разтвори и револверът падна в нозете му. С един ритник Каракс го запрати в сенките.

Ужасът на тази сцена се разгърна пред очите ми едва за няколко секунди. Бях се вцепенил, неспособен да действам и даже да мисля. Каракс се обърна и впи поглед в мен. Загледан в него, успях да възстановя изгубените черти на лицето му, които си бях представял толкова пъти от снимките и старите истории.

— Отведи Беатрис оттук, Даниел. Тя знае какво трябва да направите. Не се отделяй от нея. Не допускай някой или нещо да ти я отнеме. Пази я. Пази я повече от живота си.

Исках да кимна, но очите ми се плъзнаха към Фумеро, който се мъчеше да се освободи от ножа, пронизал китката му. Изтръгна го с рязко дръпване и рухна на колене, хванал ранената си ръка, от която шуртеше кръв.

— Тръгвай — тихо рече Каракс.

От пода Фумеро ни гледаше, заслепен от омраза, стиснал окървавения нож в лявата си ръка. Каракс се обърна към него. Чух забързани стъпки, които се приближаваха към нас, и осъзнах, че Паласиос, предизвестен от изстрелите, се притича на помощ на шефа си. Преди Каракс да успее да отнеме ножа на Фумеро, Паласиос нахълта в библиотеката, вдигнал нависоко оръжието си.

— Назад — предупреди той.

Лейтенантът хвърли бърз поглед към Фумеро, който тъкмо се надигаше с мъка, после изгледа мен и накрая Каракс. Прочетох в очите му ужас и съмнение.

— Назад, казах!

Каракс застина на място, сетне се отдръпна. Паласиос студено се взираше в нас, мъчейки се да реши как да постъпи. Погледът му се спря върху мен.

— Ей, ти, махай се оттук. Това няма нищо общо с теб. Тръгвай.

Поколебах се за миг. Каракс кимна.

— Никой да не мърда — отсече Фумеро. — Паласиос, дайте ми револвера си.