Карлос Сафон - Играта на ангела

— Вярно ли е, както хората разправят, че възпитаничките на тези училища хранят най-тъмните и несподелими желания?

— Обзалагам се, че много би ви допаднало сам да разкриете това.

— О, да, спокойно можете да заложите всичките си пулове.

— И какво друго научихте във вашето ускорено богословско курсче за неспокойни умове?

— Почти нищо. Първите ми заключения ми оставиха едно досадно усещане за баналност и непоследователност. Всичко това вече ми изглеждаше повече или по-малко очевидно, без да е нужно да поглъщам цели енциклопедии и трактати за гъдела на ангелите. Навярно е така, защото съм неспособен да разбера нещо, надхвърлящо собствените ми предразсъдъци, или защото няма нищо за разбиране и същността на въпроса опира просто до това, да вярваш или не, без да си блъскаш главата защо. Е, как ви се струва моята реторика? Още ли ви впечатлява?

— Чак ме кара да настръхна. Жалко, че не съм ви познавала в моите години на колежанка, измъчвана от тъмни въжделения.

— Колко сте жестока, Еулалия.

Библиотекарката се разсмя от сърце и ме изгледа продължително в очите.

— Я ми кажете, Игнациус Б., кой ви разби сърцето така жестоко?

— Виждам, че умеете да четете не само книги.

Поседяхме на масата още няколко минути, загледани в келнерите, които сновяха насам-натам из „Каса Леополдо“.

— Знаете ли кое им е най-хубавото на разбитите сърца? — попита библиотекарката.

Поклатих глава.

— Че могат да се разбият истински само веднъж. Останалото са просто драскотини.

— Напишете това в книгата си.

Посочих годежния пръстен, който тя носеше на ръката си.

— Не зная кой е тоя глупак, но дано да му е ясно, че е най-големият късметлия на света.

Еулалия се усмихна с известна тъга и кимна. Върнахме се в библиотеката и всеки отиде пак на мястото си, тя на своето писалище, а аз — в моето кътче. Сбогувах се с нея на следващия ден, когато реших, че не мога и не искам да прочета нито ред повече за откровения и вечни истини. На път към библиотеката й купих една бяла роза от сергия на Ла Рамбла и я оставих върху празното й писалище. Заварих самата Еулалия в един от коридорите, където подреждаше книги.

— Изоставяте ме толкова скоро? — рече тя, щом ме видя. — Кой ли ще ми прави комплименти сега?

— Кой не би го сторил?

Тя ме придружи до изхода и ми подаде ръка горе на стълбището, което се спускаше към вътрешния двор на старата болница. Заслизах надолу. По средата на стълбите спрях и се обърнах. Тя все още стоеше горе и ме наблюдаваше.

— Желая ви късмет, Игнациус Б. Дано да намерите онова, което търсите.

Докато вечерях заедно с Изабела на масата в галерията, забелязах, че новата ми помощничка току ме поглежда накриво.

— Не ви ли харесва супата? Не сте я куснали… — обади се момичето накрая.

Погледнах недокоснатата чиния, която бях оставил да изстива на масата. Гребнах една лъжица и си придадох вид на човек, който опитва най-изтънченото ястие.

— Превъзходна е — рекох.

— Не стига това, ами една дума не сте обелили, откак се върнахте от библиотеката — добави Изабела.

— Имаш ли някакви други оплаквания?

Тя отклони поглед, огорчена. Заех се неохотно с изстиналата супа, защото това поне ми даваше оправдание да не разговарям.

— Защо сте толкова тъжен? Заради онази жена ли?

Не отговорих нищо, просто разбърквах супата в наполовина изпразнената чиния. Изабела не сваляше очи от мен.

— Тя се казва Кристина — рекох накрая. — И изобщо не съм тъжен. Радвам се за нея, защото се омъжи за най-добрия ми приятел и ще бъде много щастлива.

— Да, а пък аз съм Савската царица.

— Ти си на всяко гърне мерудия, това си ти.

— Повече ми харесвате така, когато сте в лошо настроение и казвате истината.

— Я да видим как ще ти хареса това: веднага се пръждосвай в стаята си и ме остави на мира, дявол да те вземе!

Тя се опита да се усмихне, но когато след миг протегнах ръка към нея, очите й вече се бяха налели със сълзи. Грабна моята и своята чиния и изтича в кухнята. Чух как изтракаха чиниите в мивката, а след броени секунди вратата на спалнята й силно се захлопна. Въздъхнах и отпих от останалото превъзходно вино, донесено от магазина на родителите на Изабела. След малко отидох до вратата на стаята й и почуках леко с кокалчетата на пръстите си. Тя не отговори, но се чуваше как хлипа вътре. Опитах се да отворя вратата, но момичето се бе заключило отвътре.

Качих се в кабинета си, който след нашествието на Изабела ухаеше на свежи цветя и напомняше каюта на луксозен крайцер. Книгите бяха подредени до една, прахът — избърсан и изобщо всичко светеше от чистота и бе неузнаваемо. Старата пишеща машина „Ъндъруд“ изглеждаше като скулптура, а буквите на клавишите й отново се четяха съвършено ясно. На писалището почиваше куп спретнато подредени листа, съдържащи резюметата на различни учебници по религия и катехизиси, а до тях бе кореспонденцията от деня. Две пури, оставени в кафена чинийка, пръскаха изящен аромат. „Маканудо“, една от карибските прелести, които бащата на Изабела си набавяше тайно благодарение на една връзка в държавната тютюнева индустрия. Взех едната пура и я запалих. Наситеният й вкус загатваше, че в топлия й дъх се криеха всички ухания и отрови, които човек би могъл да пожелае, за да умре в мир. Седнах на бюрото си и прегледах получените през деня писма. Отминах с пренебрежение всички освен едно, написано върху пергаментова хартия с цвят на охра и с онзи почерк, който бих разпознал, където и да се намирах. Известието на моя нов издател и меценат, Андреас Корели, ме канеше в неделя следобед горе на кулата на новата въжена линия, която пресичаше пристанището на Барселона.