Карлос Сафон - Играта на ангела

— Имам ли вашата дума, че ще се грижите за нея и ще я пазите, докато й дойде акълът и се върне вкъщи?

— Имате думата ми — изсумтях аз.

Прибрах се, натоварен с гозби и деликатеси, които взех по настояване на дон Одон и съпругата му за сметка на заведението. Обещах им, че ще се грижа за Изабела в продължение на няколко дена, докато се вразуми и разбере, че мястото й е при семейството й. Бакалите даже настояваха да ми платят за нейната издръжка — крайност, която отклоних. Моят план бе за по-малко от седмица Изабела да се върне да спи в собствения си дом, та дори ако за тази цел трябваше да поддържам измислицата, че денем тя е моя асистентка. И по-яки крепости са падали, казвах си аз.

Когато се прибрах вкъщи, я заварих седнала на кухненската маса. Беше измила всички чинии от снощи, беше сварила кафе и се бе облякла и сресала досущ като някоя светица от религиозна картичка. Изабела, която съвсем не бе вчерашна, прекрасно знаеше откъде идвам и ми се усмихна хрисимо, въоръжена с поглед на изоставено паленце. Оставих торбите с вкусотиите на дон Одон на мивката и я изгледах.

— Баща ми не ви ли гръмна с двуцевката?

— Бяха му свършили мунициите и вместо това реши да ме замери с всички тия буркани с мармалади и парчета сирене „Манчего“ 37 37 Най-популярното традиционно испанско сирене от овче мляко. .

Изабела стисна устни и направи тъжна физиономия.

— Значи са те кръстили Изабела на баба ти, а?

— La mamma — потвърди тя. — В нейната махала й викаха Везувия.

— Хич не се съмнявам.

— Казват, че приличам малко на нея. По отношение на ината.

Не беше нужно някой съдия да се произнесе по този въпрос, помислих си аз.

— Твоите родители са добри хора, Изабела. Те също те разбират толкова, колкото ти разбираш тях.

Момичето не отвърна нищо. Наля ми чаша кафе и зачака присъдата. Имаше два варианта: да я изхвърля на улицата, с което да докарам сърдечен разрив на двамата бакали, или да се въоръжа със смелост и търпение през следващите два-три дена. Предполагах, че ако в продължение на четирийсет и осем часа се покажа откъм най-циничната си и хаплива страна, това ще е достатъчно, за да сломи желязната решимост на една хлапачка и да я накара да се върне с подвита опашка при полите на майка си, молейки за прошка и приютяване на пълен пансион.

— За момента можеш да останеш тук…

— Благодаря!

— Не бързай толкова. Можеш да останеш при две условия: първо, ще се отбиваш всеки ден за малко в магазина, за да поздравиш родителите си и да им кажеш, че си добре. Второ, ще ме слушаш и ще спазваш правилата на тази къща.

Това звучеше патриархално, но твърде малодушно. Запазих суровото си изражение и реших да заговоря малко по-строго.

— Какви са правилата на тази къща? — полюбопитства Изабела.

— Правилата ги определям аз — така, както ми щукне.

— Звучи справедливо.

— В такъв случай няма какво повече да говорим.

Изабела заобиколи масата и ме прегърна с благодарност. Почувствах топлината и стегнатите форми на нейното седемнайсетгодишно тяло, притиснато до моето. Отстраних я внимателно и я настаних на разстояние най-малко един метър от мен.

— Първото правило е, че тук не сме като в „Малки жени“ 38 38 Роман на американската писателка Луиза Мей Олкът (1832–1888). и не се прегръщаме, нито пък циврим при всеки удобен случай.

— Както кажете.

— Да, както аз кажа; върху този девиз ще построим нашето съжителство.

Изабела се разсмя и припна към коридора.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Да почистя и подредя кабинета ви. Нали не смятате да го оставите в тоя вид?

Трябваше да намеря място, където да мисля на спокойствие и да се крия от страстта към шетане и манията за чистота на моята нова помощничка, тъй че се отправих към библиотеката, която заемаше свода с готическите арки на стария средновековен приют на улица „Кармен“. Прекарах остатъка от деня, заобиколен от томове, които миришеха на папска гробница, и се рових в разни митологии и истории на религиите, докато едва не ми изтекоха очите от четене. И след като бях чел неуморно в продължение на часове, пресметнах, че не съм се докоснал до една милионна част от всичко, което можех да намеря под арките на този храм на книгите, да не говорим пък за всичко, което някога е било написано по темата. Реших да се върна на следващия ден, а и на по-следващия, и да посветя поне една цяла седмица, за да подхраня котела на моите мисли с безчет страници за богове, чудеса и пророчества, светци и видения, откровения и мистерии. Така поне щях да мисля по-малко за Кристина и дон Педро и техния брачен живот.