Карлос Сафон - Играта на ангела

Заварих Изабела да седи свита на вътрешната площадка на къщата с кулата. Трепереше и стискаше ключовете с две ръце. Щом ме видя да влизам, скочи като ужилена.

— Искаш ли да повикам лекар?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли си?

— Все още не бяха успели да ми направят нищо — промълви тя, преглъщайки сълзите си.

— На мен не ми се стори така.

— Не ми направиха нищо, ясно ли е? — възрази Изабела.

— Ясно — отвърнах аз.

Исках да я хвана под ръка, за да я подкрепям, докато се качвахме по стълбите, но тя се дръпна.

Когато влязохме в жилището, аз я придружих до банята и запалих лампата.

— Имаш ли чисти дрехи за преобличане?

Изабела ми показа чантата, която носеше, и кимна.

— Хайде, измий се, докато аз приготвя нещо за вечеря.

— Как може да ви се яде след всичко това?

— Ей на, огладнях.

Тя прехапа долната си устна.

— Да си призная, и аз съм гладна…

— Значи разговорът е приключен — рекох.

Затворих вратата и изчаках да чуя, че е пуснала водата да тече. Отидох в кухнята и сложих вода да се топли. Имаше малко ориз, бекон и зеленчуци, донесени от Изабела предната сутрин. Импровизирах някаква яхния от остатъци и изчаках близо половин час, докато Изабела излезе от банята, като през това време пресуших почти половин бутилка вино. Чух момичето да плаче гневно оттатък стената. Когато се появи на вратата на кухнята, очите й бяха зачервени и повече от всякога изглеждаше като дете.

— Не знам дали все още имам апетит — измънка тя.

— Сядай тук и яж.

Седнахме на малката масичка в средата на кухнята. Изабела разгледа донякъде подозрително чинията с ориз и разни нарязани късчета, която й бях сервирал.

— Яж — наредих й аз.

Гребна една лъжица предпазливо и я поднесе към устните си.

— Бива я — рече.

Налях й половин чаша вино, което разредих с вода.

— Баща ми не ми разрешава да пия вино.

— Аз не съм баща ти.

Вечеряхме мълчаливо, споглеждайки се. Изабела опразни чинията и изяде парчето хляб, което й бях отрязал. Усмихваше се стеснително. Не осъзнаваше, че уплахата тепърва ще я връхлети с пълна сила. После я придружих до вратата на спалнята й и запалих лампата.

— Опитай се да си починеш малко — казах. — Ако имаш нужда от нещо, почукай на стената. Аз съм в съседната стая.

Изабела кимна.

— Вече ви чух да хъркате снощи.

— Изобщо не хъркам.

— Сигурно съм чула водопровода. А може някой от съседите да си отглежда мечка.

— Още една думичка и ще се озовеш пак на улицата.

Изабела се усмихна и кимна.

— Благодаря — промълви тя. — Моля ви, не затваряйте вратата напълно. Оставете я притворена.

— Лека нощ — казах аз, като загасих лампата и оставих Изабела в сумрака.

По-късно, докато се събличах в моята спалня, забелязах, че имам на бузата си някакво тъмно петънце, досущ като черна сълза. Приближих се до огледалото и изтрих петното с пръсти. Беше засъхнала кръв. Едва тогава си дадох сметка, че съм изтощен и всичко ме боли.

На следващата сутрин, преди Изабела да се събуди, отидох до бакалницата, държана от нейното семейство на улица „Миралерс“. Едва се бе зазорило и решетката на магазина бе полуотворена. Промъкнах се вътре и се натъкнах на две момчета, които трупаха кашони с чай и други стоки върху тезгяха.

— Затворено е — рече едното.

— Не си личи. Иди да повикаш собственика.

Докато чаках, се развличах, разглеждайки фамилния център на неблагодарната наследница Изабела, която в безграничното си простодушие се бе отрекла от облагите на търговията, за да се преклони пред несгодите на литературата. Магазинът представляваше малък базар за какви ли не чудесии, донесени от всички краища на света. Мармалади, сладка и чайове. Кафе, подправки и консерви. Плодове и пушени меса. Шоколади и студено пушени колбаси. Един раблезиански рай за хора с пълни джобове. Дон Одон, баща на младата особа и управител на заведението, се появи след малко, облечен със синя престилка, с достойни за маршал мустаци и с едно отчаяно изражение, което вещаеше, че се намира обезпокоително близо до инфарктното състояние. Реших да прескоча любезностите.

— Дъщеря ви казва, че държите под тезгяха двуцевка, с която сте се заканили да ми видите сметката — казах аз, разпервайки ръце като разпятие. — Ето ме, дойдох ви на крака.

— Кой сте вие, нахалник такъв?

— Аз съм нахалникът, който трябваше да приюти една девойка, защото мекушавият й баща не може да я държи изкъсо.

Гневът се отдръпна от лицето на бакалина и отстъпи място на тревожна и плаха усмивка.