Карлос Сафон - Играта на ангела

— Знаете ли адреса? — попитах аз.

Шофьорът — тъмна фигура от другата страна на една стъклена преграда — кимна леко. Прекосихме Барселона в наркотичната тишина на тази метална каляска, която като че едва докосваше земята. Видях през прозорците улици и сгради да профучават покрай нас, сякаш бяха подводни скали. Вече минаваше полунощ, когато черният „Ролс-Ройс“ зави по улица „Комерсио“ и навлезе в Пасео дел Борн. Спряхме на ъгъла на улица „Фласадерс“ тъй като тя бе толкова тясна, че колата не можеше да мине по нея. Шофьорът слезе и ми отвори вратата с лек поклон. Слязох, а той затвори вратата, качи се отново в автомобила и потегли, без да каже нито дума. Гледах след него, докато тъмният силует се разтвори в булото на сенките. Запитах се какво всъщност съм направил и, предпочитайки да не намеря отговор, се запътих към къщи с чувството, че целият свят е затвор, от който не може да се избяга.

Когато влязох в жилището си, отидох направо в кабинета. Отворих прозорците в четирите посоки и оставих влажния и зноен бриз да нахлуе в стаята. На някои тераси в квартала се виждаха хора, които бяха полегнали върху дюшеци и чаршафи навън, мъчейки се да избягат от задушливата горещина и да поспят. В далечината трите големи комина на Паралело се издигаха подобно на погребални клади, пръскащи покров от бяла пепел, която се сипеше над Барселона като стъклен прах. По-наблизо статуята на Девата на Милосърдието, извисила се от купола на църквата, ми напомни ангела на онзи „Ролс-Ройс“, а също и другия, който Корели винаги носеше на ревера си. Имах чувството, че след много месеци мълчание градът отново ми говори и споделя с мен своите тайни.

Именно тогава я видях, сгушена на стъпалата пред една врата в онзи мизерен и тесен тунел между старите сгради, който наричаха Улицата на мухите. Изабела. Запитах се колко ли време е прекарала там, но после си казах, че не е моя работа. Тъкмо се канех да затворя прозореца и да седна на бюрото си, когато забелязах, че тя не е сама. Две фигури бавно се приближаваха към нея — може би даже прекалено бавно — откъм другия край на улицата. Поех дълбоко въздух, надявайки се фигурите да отминат по пътя си. Те обаче не го сториха. Единият силует зае позиция отсреща, като препречи изхода от уличката. Другият коленичи пред девойката и протегна ръка към нея. Тя помръдна. Миг по-късно двете фигури се нахвърлиха върху Изабела и аз я чух да вика.

Отне ми по-малко от минута да стигна до тях. Когато се озовах там, единият от двамата мъже здраво бе сграбчил Изабела за ръцете, а другият бе запретнал полата й. Лицето на момичето бе разкривено от ужас. Вторият тип, който с кикот се опитваше да проникне между бедрата й, бе опрял нож в гърлото й. Три струйки кръв бяха избликнали от разреза. Озърнах се наоколо. До стената имаше два сандъка с отпадъци и изоставена купчина павета и строителни материали. Грабнах оттам нещо, което се оказа метален лост, солиден и тежък, дълъг половин метър. Оня с ножа пръв забеляза присъствието ми. Пристъпих напред, размахвайки желязото. Погледът на мъжа светкавично се премести от инструмента към моите очи и аз видях как усмивката на устните му се стопи. Другият се извърна и ме видя да се приближавам към него, вдигнал лоста. Достатъчно бе да му направя знак с глава, за да пусне Изабела и да побърза да застане зад другаря си.

— Хайде, да се омитаме оттук — тихо рече той.

Другият не му обърна внимание. Гледаше ме втренчено с пламнали очи, стиснал ножа в ръце.

— Ти защо се бъркаш в чужди работи, кучи сине?

Хванах Изабела за ръката и я вдигнах от земята, без да откъсвам поглед от мъжа, който държеше оръжието. Намерих ключовете в джоба си и й ги подадох.

— Отивай вкъщи — наредих й аз. — Прави, каквото ти казвам.

Тя се поколеба за миг, но после чух стъпките й да се отдалечават по уличката в посока към „Фласадерс“. Типът с ножа я видя да си отива и се ухили, побеснял от яд.

— Ще те разпоря, копеле.

Не се съмнявах в неговата способност и желание да осъществи заканата си, но нещо в погледа му ми подсказа, че моят противник съвсем не бе глупак и явно изчакваше, защото се питаше колко ли тежи металният лост и най-вече дали аз разполагам със силата, куража и необходимото време, за да му размажа черепа, преди да е успял да ме наниже на камата си.

— Опитай де — подканих го аз.

Типът устоя на погледа ми няколко секунди, после се изсмя. Младежът, който го придружаваше, въздъхна от облекчение. Мъжът прибра острието на камата и се изплю в нозете ми. Сетне се обърна и потъна в сенките, от които бе изникнал, а другарят му подтичваше след него като вярно куче.