Карлос Сафон - Играта на ангела

— Добър вечер, Мартин.

Кимнах, мъчейки се да отговоря на усмивката му.

— Ето че пак ви стреснах — рече той. — Съжалявам. Мога ли да ви предложа нещо за пиене или направо да преминем към вечерята?

— Да си призная, нямам апетит.

— Нищо чудно — в тая жега… Ако нямате нищо против, можем да излезем в градината и да разговаряме там.

Мълчаливият мажордом се появи и отвори вратите, които гледаха към градината, където една пътечка от свещи, закрепени върху кафени чинийки, водеше до бяла метална маса с два стола, поставени един срещу друг. Свещите горяха с изправен пламък, който изобщо не потрепваше. Луната хвърляше бледа синкава светлина. Седнах и Корели последва примера ми, а мажордомът ни напълни две чаши от една гарафа, съдържаща, както предположих, вино или някакъв ликьор, който нямах намерение да пробвам. На светлината на тази луна в трета четвърт Корели ми се стори по-млад, а чертите на лицето му изглеждаха някак по-изострени. Силата на погледа му граничеше с хищност.

— Нещо не ви дава мира, Мартин.

— Предполагам, че сте чули за пожара.

— Печален завършек, в който все пак има поетическа справедливост.

— Справедливо ли ви се вижда двама души да загинат така?

— Нима един не толкова кървав начин би ви се сторил по-приемлив? Справедливостта е изкуствено творение на гледната точка, а не универсална стойност. Няма да си правя труда да показвам скръб, каквато всъщност не изпитвам — както навярно и вие, колкото и да ви се иска обратното. Но ако предпочитате, може да запазим минута мълчание.

— Няма да е нужно.

— Разбира се, че не. Нужно е само ако човек не е в състояние да каже нищо ценно. Когато мълчат, дори глупците могат да изглеждат умни в продължение на една минута. Тревожи ли ви нещо друго, Мартин?

— Полицията като че ли смята, че аз имам нещо общо със станалото. Разпитваха ме за вас.

Корели кимна безгрижно.

— Полицията трябва да си върши нейната работа, а пък ние — нашата. Съгласен ли сте да сметнем темата за приключена?

Кимнах бавно. Той се усмихна.

— Преди малко, докато ви чаках да дойдете, си дадох сметка, че двамата с вас не сме провели един малък реторичен разговор. Колкото по-бързо го махнем от главата си, толкова по-скоро ще можем да пристъпим към същината — рече Корели. — Бих искал като начало да ви попитам какво означава вярата за вас.

Размислих няколко мига, преди да отговоря.

— Никога не съм бил религиозен. Вместо да вярвам или да не вярвам, по-скоро се съмнявам. Съмнението е моята вяра.

— Много благоразумно — и много буржоазно. Но с тези уклончиви отговори няма да спечелите играта. Защо, според вас, в хода на историята възникват и отмират всевъзможни вярвания?

— Не зная. Предполагам, че поради фактори от социално, икономическо или политическо естество. Разговаряте с човек, който е престанал да ходи на училище на десетгодишна възраст. Историята не е силната ми страна.

— Историята е отпадната яма на биологията, Мартин.

— Струва ми се, че в деня, когато са преподавали този урок, не съм бил в час.

— Този урок не се преподава в класните стаи, Мартин. Този урок го научаваме от разума и от наблюдението на реалността. Този урок никой не ще да го учи и именно поради това ще трябва да го анализираме по-внимателно, за да можем да си свършим добре работата. Всяка делова възможност произтича от това, че някой друг е неспособен да разреши някакъв прост и неизбежен проблем.

— За религия ли говорим, или за икономика?

— Предоставям на вас да изберете терминологията.

— Ако ви разбирам правилно, вие намеквате, че религията, вярата в митове, идеологии или свръхестествени легенди, е последица от биологията.

— Ни повече, ни по-малко.

— За един издател на религиозни текстове този възглед е донякъде циничен — отбелязах аз.

— Този възглед е професионален и безпристрастен — уточни Корели. — Човешкото същество вярва така, както диша — за да оцелее.

— Ваша ли е тази теория?

— Това не е теория, а статистика.

— Струва ми се, че поне три четвърти от хората по света няма да се съгласят с това твърдение — изтъкнах аз.

— Естествено. Ако бяха съгласни с него, нямаше да са потенциални вярващи. Никой не може да бъде действително убеден в нещо, в което не му се налага да вярва по чисто биологична повеля.

— Значи искате да кажете, че в нашата природа е заложено да живеем в заблуда?

— В нашата природа е заложено да оцеляваме. Вярата е инстинктивен отговор на аспекти от битието, които не можем да си обясним другояче, независимо дали става дума за нравствената пустота, която забелязваме във вселената, неизбежността на смъртта, тайната на произхода на нещата и смисъла на собствения ни живот, или пък липсата на смисъл. Това се първични аспекти, които се отличават с изключителна простота, но нашите собствени ограничения ни пречат да отговорим по един недвусмислен начин на тези въпроси — ето защо прибягваме до емоционален отговор, като един вид защитен механизъм. Това си е чисто и просто биология.