Карлос Сафон - Играта на ангела

— Изобщо не те засяга.

— Как ще ви помагам, ако не споделяте върху какво работите? Не, по-добре не отговаряйте. Няма да кажа ни думица повече.

В продължение на цели десет секунди Изабела мълча като по чудо.

— Какво представлява тоя господин Корели?

Изгледах я хладно.

— Особен е.

— Краставите магарета… не, нищичко не казвам.

Гледайки тази девойка с благородно сърце, аз се почувствах още по-нещастен, ако това изобщо бе възможно, и осъзнах, че и за двама ни щеше да е по-добре да я отдалеча от себе си час по-скоро, дори с риск да я нараня.

— Защо ме гледате така?

— Тая вечер ще изляза, Изабела.

— Да ви оставя ли нещо за вечеря? Късно ли ще се приберете?

— Ще вечерям навън и не зная кога ще се върна, но независимо колко е часът, искам, когато се прибера, теб да те няма. Искам да си вземеш нещата и да си вървиш. Все ми е тая къде ще отидеш. Тук няма място за теб. Разбрано?

Тя пребледня и очите й се навлажниха. Прехапа устни и ми се усмихна с лице, набраздено от сълзи.

— Излишна съм. Разбирам.

— И недей да чистиш повече.

Станах и я оставих сама в галерията. Скрих се в кабинета в кулата. Отворих прозорците. Хлипанията на Изабела долитаха откъм галерията. Погледах малко града, проснат под обедното слънце, сетне отправих очи към другия му край, където ми се стори, че почти видях блестящите керемиди на Вила Елиус и си представих Кристина, госпожа Видал, горе пред прозорците на кулата, загледана към квартал Рибера. Нещо тежко и мътно покри сърцето ми. Забравих плача на Изабела и исках само да дойде по-скоро часът, в който щях да се срещна с Корели, за да поговорим за проклетата му книга.

Останах в кабинета в кулата, докато вечерният мрак се разнесе над града като кръв, разтворена във вода. Беше горещо — такава жега не бе имало през цялото лято — и покривите на къщите сякаш трептяха пред погледа като миражи от пара. Слязох долу и се преоблякох. Къщата тънеше в тишина, щорите в галерията бяха наполовина спуснати, а стъклата на прозорците — обагрени в една кехлибарена светлина, която проникваше и в централния коридор.

— Изабела? — извиках аз.

Не получих отговор. Отидох до галерията и се уверих, че девойката си е отишла. Преди това все пак си бе направила труда да изтупа и подреди събраните съчинения на Игнациус Б. Самсон; те години наред бяха събирали прах и забрава в една витрина, която сега светеше, излъскана до блясък. Изабела бе взела една от книгите и я бе оставила отворена по средата върху един пюпитър. Прочетох няколко реда наслуки и ми се стори, че изведнъж се озовах в друго време, в което всичко изглеждаше толкова просто, колкото и неизбежно.

— Поезията се пише със сълзи, романът — с кръв, а историята — с бистра водица — рече кардиналът, докато мажеше с отрова острието на ножа под светлината на канделабъра.

Превзетата наивност на тези редове изтръгна усмивка от мен и отново изпитах едно подозрение, което ме гризеше открай време: може би щеше да е по-добре за всички, и най-вече за самия мен, ако Игнациус Б. Самсон не се бе самоубил и Давид Мартин не бе заел неговото място.

Вече се смрачаваше, когато излязох на улицата. Горещото и влажно време бе принудило мнозина съседи от квартала да изнесат столовете си на улицата в търсене на прохладен ветрец, който така и не повяваше. Заобиколих импровизираните седенки пред порталите и по ъглите и се отправих към Френската гара, където човек винаги можеше да намери няколко таксита, очакващи клиенти. Взех първото от редицата. Около двайсет минути ни бяха нужни, за да прекосим града и да изкачим склона на хълма, върху който почиваше фантастичната гора на архитекта Гауди. Светлините на къщата на Корели се виждаха отдалече.

— Не знаех, че там живее някой — отбеляза шофьорът.

Щом му платих за курса, като прибавих и бакшиш, той незабавно потегли с голяма бързина. Почаках няколко мига, преди да почукам на вратата, наслаждавайки се на странната тишина, която цареше на това място. Дори и лист не потрепваше в гората, която покриваше хълма зад гърба ми. Във всички посоки се простираше едно звездно небе, по което като че ли бяха нарисувани малки облачета. Можех да чуя собственото си дишане, шумоленето на дрехите си, докато се движех, звука от стъпките си, докато крачех към вратата. Потропах и зачаках.

Вратата се отвори след няколко мига. Един мъж с унил поглед и приведени рамене ме посрещна с кимване и ми направи знак да вляза. Съдейки по облеклото му, реших, че е мажордом или прислужник. Без да издаде звук, той ме поведе по покрития с портретни снимки коридор, който си спомнях от предишното си посещение. Когато стигнахме до големия хол, откъдето можеше да се види целият град в далечината, мъжът с лек поклон ме остави сам и се оттегли със същата мудна походка, с която ме бе придружил. Отидох до френските прозорци и се загледах през дантелените пердета, за да убия времето, докато чаках Корели. Бяха изминали около две минути, когато забелязах някакъв силует, който ме наблюдаваше от ъгъла на хола. Седеше напълно неподвижно в едно кресло на границата между мрака и светлината, хвърляна от една маслена лампа, която едва разкриваше очертанията на нозете и на ръцете, подпрени на облегалките. Познах го по блясъка на очите, които никога не мигаха, и по брошката с формата на ангел, която винаги носеше на ревера си. Щом спрях погледа си върху него, той мигновено се изправи и се приближи с бързи крачки, даже прекалено бързи, и с една вълча усмивка на устните, от която кръвта ми се смрази.