Карлос Сафон - Играта на ангела

— Не съм инвалид. Мога да се грижа сам за себе си.

Тя ме пусна колебливо. Направих няколко крачки към коридора. Изабела ме следваше отблизо, като че ли се боеше, че всеки миг ще рухна. Спрях се пред вратата на банята.

— Мога ли да се изпикая насаме? — попитах аз.

— Прицелете се внимателно — промърмори момичето. — Ще ви оставя закуската в галерията.

— Не съм гладен.

— Трябва да хапнете нещо.

— Ти моя ученичка ли си, или моя майка?

— Казвам го за ваше добро.

Затворих вратата на банята, търсейки убежище вътре. Очите ми се нуждаеха от няколко секунди, за да възприемат напълно гледката, която се изпречи пред мен. Банята беше неузнаваема. Светеше от чистота. Всяко нещо бе на мястото си. На мивката имаше калъпче нов сапун. Бяха окачени чисти кърпи, каквито дори не знаех, че съм имал в дома си. Миришеше на белина.

— Майко Божия — промърморих аз.

Пъхнах глава под крана и пуснах студената вода за няколко минути. После излязох в коридора и бавно се отправих към галерията. Ако банята беше неузнаваема, то галерията бе направо като от друг свят. Изабела бе измила прозорците и пода и бе подредила мебелите и креслата. Чиста и ясна светлина минаваше през стъклата, а миризмата на прах бе изчезнала. Закуската ми ме чакаше на масата пред канапето, върху което момичето бе постлало чиста кувертюра. Рафтовете, претъпкани с книги, като че ли бяха подредени наново, а витрините бяха възвърнали някогашната си прозрачност. Изабела тъкмо ми сервираше втора чаша кафе.

— Знам какво се опитваш да направиш и ти казвам, че няма да стане — рекох аз.

— Кое? Да ви поднеса чаша кафе?

Тя бе подредила книгите, разхвърляни на камари по масата и из всички ъгли на стаята. Бе опразнила етажерки, отрупани със списания в продължение на повече от десетилетие. Само за седем часа бе измела с един замах мрака и сенките, спотайвали се тук години наред, бе ги премахнала със своето усърдие и с присъствието си, и при все това още имаше време и желание да се усмихва.

— Повече ми харесваше, както си беше преди — казах аз.

— О, не се съмнявам, че ви е харесвало. На вас и на стоте хиляди хлебарки, които квартируваха тук и които прогоних с помощта на свеж въздух и амоняк.

— Амоняк ли? А пък аз се чудех каква е тази воня!

— Вонята, както я наричате, е миризма на чисто — възропта Изабела. — Можеше да проявите поне мъничко благодарност.

— Благодарен съм.

— Хич не си личи. Утре ще се кача в кабинета и…

— Това и през ум да не ти минава.

Изабела сви рамене, но погледът й бе все така изпълнен с решимост и аз разбрах, че след едно денонощие кабинетът в кулата ще бъде променен безвъзвратно.

— Впрочем, тая заран намерих един плик в антрето. Сигурно някой го е пъхнал под вратата снощи.

Изгледах я над ръба на чашата.

— Външната врата долу е заключена — казах аз.

— И аз си помислих същото. Да си призная, цялата работа ми се видя много странна, и въпреки че на плика беше написано вашето име…

— … ти взе, че го отвори.

— Боя се, че да. Без да искам.

— Изабела, да се отваря чужда кореспонденция не е признак за добри обноски. На някои места това даже се смята за престъпление, което се наказва със затвор.

— Ама и аз това й разправям на майка ми, която все ми отваря писмата, пък още си е на свобода.

— Къде е писмото?

Изабела измъкна един плик от джоба на престилката, която бе навлякла, и ми го подаде, като избягваше погледа ми. Пликът, чиито краища бяха назъбени, бе от дебела шуплеста хартия с цвят на слонова кост, със силуета на ангела върху печата от червен восък — в случая счупен — и с моето име, написано с ароматно карминено мастило. Отворих го и извадих един прегънат лист.

Уважаеми Давид,

Надявам се, че сте в добро здраве и сте успели да внесете определената Ви сума без затруднения. Ще Ви бъде ли удобно да се срещнем тази нощ в моето жилище, за да започнем да обсъждаме детайлите на нашия проект? Към десет часа ще бъде поднесена лека вечеря. Очаквам Ви.

Сгънах листа и го прибрах отново в плика. Изабела ме наблюдаваше заинтригувана.

— Добри новини ли?

— Не ти влиза в работата.

— Кой е тоя господин Корели? Я какъв красив почерк има, не като вашия.

Изгледах я сурово.

— Е, ако ще ви бъда помощничка, нали трябва да знам с кои хора си имате вземане-даване? Че да им казвам да се разкарат, когато се налага.

Изсумтях.

— Това е един издател.

— Сигурно си го бива, че я вижте каква хартия и какви пликове използва. Каква книга пишете за него?