Карлос Сафон - Играта на ангела

— Не можеш да останеш тук, Изабела.

— Моля ви, само за тази нощ. Утре ще си потърся пансион. Умолявам ви, господин Мартин.

— Не ме гледай така жално-милно — заплаших я аз.

— Освен това, вие сте виновен, че сега съм на улицата — добави тя.

— Аз съм бил виновен! И таз хубава! Талант за писане не знам дали имаш, но буйно въображение хич не ти липсва. И поради каква злополучна причина, ако мога да знам, аз съм виновен, че господин баща ти те е изритал на улицата?

— Когато сте пиян, говорите странно.

— Не съм пиян. Никога не съм се напивал през живота си. Отговори ми на въпроса!

— Казах на баща ми, че сте ме наели като помощничка и че отсега нататък смятам да се посветя на литературата и повече няма да работя в магазина.

— Какво?

— Може ли да влезем вътре? Студено ми е и задникът ми просто се е вкочанясал от толкова седене на стъпалата.

Усетих, че главата ми се върти и ме наляга пристъп на гадене. Вдигнах очи към бледия зрак, който се процеждаше през капандурата в горния край на стълбището.

— Това ли е наказанието, което ми изпращат небесата, за да се покая и да се отвърна от разгулния си живот?

Изабела проследи погледа ми заинтригувана.

— С кого говорите?

— С никого не говоря, това е монолог. Привилегия на нетрезвите. Утре обаче първата ми работа ще е да разговарям с баща ти и да сложа край на този абсурд.

— Не знам дали това е добра идея. Закле се, че ще ви убие, щом му се мернете пред очите. Крие под тезгяха си една двуцевка — просто си е такъв. Веднъж застреля едно магаре с нея. Беше през лятото, близо до Аржентона…

— Затваряй си устата. Повече да не съм чул ни гък! Тишина!

Изабела кимна и се умълча, като ме гледаше с очакване. Заех се отново да търся ключа. В момента не можех да се справя с кашата, в която ме забъркваше бъбривата девойка. Имах нужда да се строполя в леглото и да изгубя свяст — за предпочитане в този порядък. Търсих няколко минути без видим резултат. Накрая Изабела се приближи безмълвно, бръкна в джоба на сакото ми, който моите ръце бяха преровили навярно сто пъти, и намери ключа. Показа ми го и аз кимнах съкрушен.

Тя отвори вратата на жилището и аз влязох с нейна помощ. Поведе ме към спалнята, сякаш бях някакъв инвалид, и ми помогна да се просна в леглото. Намести възглавниците под главата ми и ми събу обувките. Погледнах я смутен.

— Спокойно, няма да ви свалям панталоните.

Разкопча копчетата на яката ми и седна до мен, като ме гледаше внимателно. Усмихна ми се с една печал, която не подхождаше на годините й.

— Никога не съм ви виждала толкова тъжен, господин Мартин. Заради онази жена е, нали? Онази от снимката.

Взе ръката ми и я погали утешително.

— Всичко отминава, чуйте ми думата. Всичко отминава.

Против волята ми очите ми се наляха със сълзи и аз извърнах глава, за да скрия лицето си от нея. Изабела угаси настолната лампа и остана да седи до мен в мрака, заслушана в плача на жалкия пияница, без да задава въпроси или да мъдрува, предлагайки само своята компания и добротата си, докато накрая заспах.

Събудиха ме агонията на махмурлука, стегнал слепоочията ми като менгеме, и ароматът на колумбийско кафе. Изабела бе сложила до леглото ми масичка, на която имаше току-що сварено кафе и чиния с хляб, сирене, шунка и една ябълка. При вида на храната ми се догади, но посегнах към кафеника. Изабела, която ме бе наблюдавала от прага на стаята, без да я забележа, се приближи и ми наля една чаша, като се разтапяше в усмивки.

— Изпийте го, силничко е и ще ви се отрази чудесно.

Взех кафето и отпих.

— Колко е часът?

— Един по обед.

Изпъшках тихичко.

— От колко часа си будна?

— От около седем.

— И какво прави през това време?

— Чистих и подреждах, ама тук има достатъчно работа за няколко месеца — отвърна Изабела.

Отпих още една голяма глътка.

— Благодаря — промърморих аз. — За кафето. А и за шетането, макар че нямаше защо да го правиш.

— Не го правя за вас, ако това ви тревожи. Правя го заради себе си. Ако ще живея тук, предпочитам да мисля, че няма да се залепя за нещо, ако случайно се опра някъде.

— Да живееш тук? Ама нали говорихме, че…

Щом повиших глас, пронизваща болка пресече и думите, и мисълта ми.

— Шшшт — прошепна Изабела.

Кимнах в знак на примирие. В момента нито можех, нито желаех да споря с нея. Имаше достатъчно време да я върна на семейството й по-късно, когато махмурлукът преминеше в отстъпление. С третата глътка пресуших чашата и бавно се надигнах. В главата ми сякаш се забиха пет или шест шипа. Простенах. Изабела ме улови над лакътя.