Карлос Сафон - Играта на ангела

Синът на книжаря се разсмя.

— Какво ви кара да мислите, че не съм го направил?

Докоснах носа си с показалец и му намигнах. Семпере младши кимна.

— С риск да ме вземете за някой пуритан, приятно ми е да си мисля, че засега изчаквам.

— Какво чакате? Да почне да ви засича пищовът ли?

— Говорите като баща ми.

— Мъдрите люде мислят и говорят еднакво.

— Все си казвам, че трябва да има нещо повече от това, а? — рече той.

— Нещо повече?

Семпере кимна.

— Знам ли — рекох аз.

— О, да, мисля, че знаете.

— Е, нали виждате каква полза имам от това.

Понечих да си налея още една чаша, но Семпере ме спря.

— Бъдете разумен — тихо каза той.

— Виждате ли сега какъв сте пуритан?

— Всеки е такъв, какъвто е.

— Има си цяр и за тая работа. Какво ще кажете да отидем да помърсуваме някъде?

Синът на книжаря ме погледна със съжаление.

— Мартин, мисля, че ще е най-добре да се приберете вкъщи и да си починете. И утре е ден.

— Нали няма да кажете на баща си, че съм се напил до козирката?

На път към къщи се отбих в поне седем бара, за да дегустирам запасите им от спиртни напитки; щом ме изхвърлеха — под един или друг предлог — от някое заведение, аз изминавах следващите сто-двеста метра в търсене на ново пристанище, в което да пусна котва. Никога не съм бил заклет пияч и в самия край на деня така се бях подредил, че дори не си спомнях къде живея. Помня само, че двама келнери от кръчмата „Двата свята“ на Пласа Реал ме хванаха под мишниците, изнесоха ме навън и ме стовариха на една пейка пред фонтана, където изпаднах в дълбок и тежък сън.

Сънувах, че отивам на погребението на дон Педро. Едно окървавено от залеза небе тегнеше над лабиринта от кръстове и ангели, които ограждаха големия мавзолей на фамилията Видал на гробището Монжуик. Мълчалива свита от фигури с черни була бе наобиколила амфитеатъра от почернял мрамор, който образуваше портика на мавзолея. Всяка фигура носеше дълга бяла свещ. Светлината на сто пламъка извайваше очертанията на голям мраморен ангел, сломен от скръб и загуба. Под неговия пиедестал зееше отвореният гроб на моя покровител, а в него бе положен стъклен саркофаг. Тялото на Видал, облечено в бяло, лежеше под прозрачния похлупак с отворени очи. Черни сълзи се стичаха по бузите му. От свитата се отдели силуетът на неговата вдовица, Кристина, която падна на колене пред ковчега, обляна в сълзи. Един по един изпращачите минаваха покрай покойника и полагаха черни рози върху стъкления ковчег, докато го покриха изцяло, тъй че остана да се вижда само лицето му. Двама безлики гробари го спуснаха в трапа, чието дъно бе залято от някаква гъста и тъмна течност. Саркофагът се задържа върху повърхността на това езерце от кръв, която бавно се процеждаше през пролуките на стъкления капак. Малко по малко кръвта изпълни ковчега, покривайки трупа на Видал. Миг преди лицето му да бъде потопено изцяло, моят ментор извърна очи и ме погледна. Ято черни птици се издигна във въздуха, а аз хукнах да бягам и се изгубих по пътеките на безкрайния град на мъртвите. Само едно далечно ридание ми помогна да намеря изхода и да избегна жалбите и молбите на тъмните сенки, които се изпречваха на пътя ми и ме умоляваха да ги взема със себе си, да ги избавя от техния вечен мрак.

Събудиха ме двама полицаи, които ме почукваха по крака с палка. Вече се беше стъмнило и ми бяха нужни няколко секунди, за да разбера дали става дума за обикновени блюстители на обществения ред, или за агенти на съдбата, изпратени на специална мисия.

— Е, кабалеро, след запоя по-добре вървете да си отспите вкъщи, а?

— На вашите заповеди, полковник.

— Обирайте си крушите или ще ви тикна в карцера, да видим дали ще ви се стори забавно.

Не се наложи да ме подканват повторно. Изправих се криво-ляво и поех към къщи с надеждата, че ще успея да се прибера, преди краката да са ме отвели отново в някой долнопробен бордей. Този маршрут, който при нормални условия бих изминал за десет-петнайсет минути, сега ми отне почти тройно повече време. Най-сетне, като по чудо се озовах пред вратата на дома си и там заварих Изабела да ме чака като някакво проклятие, седнала тоя път във вътрешния двор на жилището.

— Вие сте пиян — рече тя.

— Сигурно съм пиян, щом в дълбок делириум тременс сякаш те виждам посред нощ да спиш пред вратите на дома ми.

— Нямаше къде другаде да отида. С баща ми се скарахме и той ме изхвърли от къщи.

Затворих очи и въздъхнах. Мозъкът ми, затъпял от алкохол и озлобление, не беше в състояние да придаде ясна форма на потока от откази и ругатни, които напираха на устните ми.