— … никакъв сарказъм преди обяд — отвърна Изабела.
Усмихнах се победоносно и й подадох празната чаша. Тя я взе и се отправи към кухнята.
Когато се върна с вдигащото па̀ра кафе, аз вече бях довършил и последната страница. Изабела седна срещу мен. Усмихнах й се и отпих невъзмутимо от превъзходното кафе. Момичето кършеше ръце и стискаше зъби, поглеждайки крадешком към страниците, които бях оставил на масата, обърнати с лицето надолу. Издържа една-две минути, без да отвори уста.
— Е? — рече накрая.
— Великолепно нещо.
Лицето й грейна.
— Моят разказ ли?
— Не, кафето.
Погледна ме, наранена, и се надигна, за да вземе разказа си.
— Остави го, където си е — наредих аз.
— Защо? Ясно е, че не ви е харесал и че ме мислите за една нещастна глупачка.
— Не съм казал такова нещо.
— Нищо не казахте, което е по-лошо.
— Изабела, ако наистина искаш да се посветиш на писането, или най-малкото да пишеш, за да те четат други хора, ще трябва да свикнеш, че понякога ще те пренебрегват, ще те обиждат, ще те презират и почти винаги ще проявяват безразличие към теб. Това е едно от предимствата на занаята.
Изабела сведе поглед и въздъхна дълбоко.
— Не знам дали имам талант. Знам само, че обичам да пиша. Или по-скоро изпитвам потребност да пиша.
— Лъжкиня.
Тя вдигна очи и ме погледна твърдо.
— Много добре. Имам талант. И хич не ми пука дали вие мислите, че нямам.
Усмихнах се.
— Това вече ми звучи по-добре. Изцяло съм съгласен.
Тя ме погледна объркано.
— С кое — че имам талант, или че вие мислите, че нямам?
— А на теб как ти се струва?
— В такъв случай смятате ли, че имам някакви шансове?
— Смятам, че имаш талант и мерак, Изабела. Повече, отколкото ти самата мислиш, и по-малко, отколкото очакваш. Ала сума ти хора на тоя свят имат и талант, и мерак, но мнозина от тях нищо не постигат. Това е едва началото, за да постигнеш каквото и да било в живота. Природната дарба е като силата на един атлет. Човек може да се роди с повече или по-малко способности, но все пак никой не става атлет само защото се е родил висок, силен или бърз. Трудът, опитът и техниката — те са тези, които създават атлета или човека на изкуството. Уменията, с които идваш на бял свят, са просто боеприпаси. За да постигнеш нещо с тях, е нужно да превърнеш ума си в точно оръдие.
— Защо използвате това военно сравнение?
— Всяко произведение на изкуството е агресивно, Изабела. И целият живот на твореца е една малка или голяма война, която той води най-напред със себе си и със своите ограничения. За да постигнеш каквато и да е цел, на първо място е нужна амбиция, после дарба, познание и накрая — удобен случай.
Изабела се замисли над думите ми.
— Тая реч пред всички ли я плещите, или ви хрумна в момента?
— Речта не е моя. На мен ми я изплещи, както ти казваш, един, на когото зададох същите въпроси, които ти ми задаваш сега. Много вода изтече оттогава, но и ден не минава, без да си дам сметка колко е бил прав.
— В такъв случай мога ли да ви стана помощничка?
— Ще си помисля.
Тя кимна доволно. На масата, близо до мястото, където бе седнала, лежеше албумът с фотографии, оставен от Кристина. Отвори го наслуки на последната страница и се загледа в една снимка на новата госпожа Видал, заснета пред вратите на Вила Елиус преди две или три години. Преглътнах. Изабела затвори албума и обходи с поглед галерията, докато накрая спря очи на мен. Аз я наблюдавах нетърпеливо. Девойката ми се усмихна смутено, сякаш я бях уловил да си пъха носа, където не трябва.
— Имате много красива годеница — рече тя.
Погледът, който й хвърлих, изтри усмивката й за миг.
— Не ми е годеница.
— О!
Последва дълго мълчание.
— Предполагам, че петото правило е да не се бъркам, където не ми е работа, нали?
Не й отговорих. Изабела кимна сякаш сама на себе си и стана.
— В такъв случай по-добре да ви оставя на мира и да не ви безпокоя повече за днес. Ако ви е удобно, ще дойда утре и ще се заловим за работа.
Взе разказа си и ми се усмихна плахо. Аз само й кимнах в отговор.
Изабела се оттегли дискретно и изчезна в коридора. Чух стъпките й, които се отдалечаваха, а после и звука от затварянето на вратата. В нейно отсъствие за пръв път забелязах тишината, която тегнеше като магия над тази къща.
Не зная дали бе заради излишъка от кофеин, който препускаше във вените ми, или просто моята съвест се опитваше да се завърне като светлината след спиране на тока, но във всеки случай прекарах остатъка от предобеда, размишлявайки над едно хрумване, което далеч не беше утешително. Изглеждаше твърде малко вероятно да няма никаква връзка между следните три неща: пожарът, станал причина за гибелта на Баридо и Ескобиляс; предложението на Корели, който повече не ми се бе обадил и това ме изпълваше с опасения; и накрая, загадъчният ръкопис, изнесен от Гробището на забравените книги, който, както подозирах, бе написан между четирите стени на моя кабинет.
Читать дальше