Карлос Сафон - Играта на ангела

След първите трийсет-четирийсет страници, изпъстрени с витиевати фрази и загадъчни описания, човек навлизаше в детайлна и чудата главоблъсканица от все по-смущаващи молитви. В тях смъртта, обрисувана в стихове със съмнителна метрика ту като бял ангел с очи на влечуго, ту като сияйно дете, бе представена като единствено и вездесъщо божество, проявяващо се в природата, в копнежа и в крехкостта на битието.

Който и да бе този мистериозен Д. М., в неговите стихове смъртта се разгръщаше като ненаситна и вечна сила. Авторът си служеше с твърде заплетена смесица от препратки към различни митове за рая и ада, които тук бяха показани едностранчиво. Според Д. М. имаше само едно начало и един край, само един създател и разрушител, представящ се с различни имена, за да обърка хората и да подложи на изпитания тяхната слабост, един-единствен Бог, чието истинско лице бе разделено на две половини: едната — блага и милостива, а другата — жестока и демонична.

Дотук можах да си направя някакви изводи, защото след тези изходни положения авторът като че ли бе изгубил посоката на своето повествование и ставаше почти невъзможно да се разгадаят препратките и образите, които изпълваха текста под формата на пророчески видения. Урагани от кръв и огън, връхлитащи градове и народи. Армии от облечени в униформа трупове, бродещи из необятните простори и погубващи всичко живо по пътя си. Невръстни деца, обесени с парцали от знамена пред портите на крепости. Черни морета, в които плаваха хиляди изтерзани души, пленени цяла вечност под замръзнали и отровени води. Облаци от пепел и океани от кости и разлагаща се плът, бъкащи от насекоми и змии. Тази поредица от пъклени и отвратителни сцени продължаваше сякаш до безкрай.

Докато разгръщах страниците на ръкописа, имах чувството, че изследвам стъпка по стъпка картата на един болен и помрачен ум. Ред след ред, авторът на тези страници бе документирал, без сам да го осъзнава, спускането си в една бездна от лудост. Последната трета от книгата ми се стори опит за връщане назад, отчаян вик, който той надаваше от килията на своето безразсъдство, за да избегне онзи лабиринт от тунели, който бе изградил в съзнанието си. Текстът угасваше насред една молитва, свършвайки рязко без никакво обяснение.

Когато стигнах дотам, очите ми вече се затваряха от умора. От прозореца към мен повя лек бриз, който идваше откъм морето и отнасяше мъглата от покривите. Канех се да затворя книгата, когато си дадох сметка, че нещо се бе задържало във филтъра на моето съзнание, нещо, което бе свързано с механичния набор на тези страници. Върнах се към началото и започнах да преглеждам наново текста. Открих първото доказателство на петия ред. Оттам нататък същият знак се явяваше на всеки два-три реда. Една от буквите, главното С, навсякъде имаше лек наклон надясно. Извадих празен лист от чекмеджето и го пъхнах в машината „Ъндъруд“, която стоеше на бюрото ми. Сетне напечатах една фраза наслуки.

Сутрин е и камбаните на „Санта Мария дел Мар“ бият.

Измъкнах листа и го разгледах на светлината на настолната лампа.

Сутрин… Санта Мария…

Ахнах. „Lux Aeterna“ бе написана на същата пишеща машина и, както предположих, вероятно на същото бюро.

На следващата сутрин слязох да закуся в едно кафене, което се намираше срещу „Санта Мария дел Мар“. Квартал Борн гъмжеше от товарни коли и хора, които отиваха на пазар, а също и от търговци и ангросисти, които тъкмо отваряха дюкяните си. Седнах на една от външните маси и си поръчах кафе с мляко. Един брой на „Ла вангуардия“ лежеше сиротно на съседната маса и аз го прибрах. Докато погледът ми се плъзгаше по заглавията и новините, забелязах една фигура, която се качи по стълбището, водещо към входа на катедралата, и седна на последното стъпало, откъдето се зае да ме наблюдава крадешком. Момичето навярно бе на шестнайсет или седемнайсет години и се преструваше, че си записва нещо в някакъв бележник, докато тайно хвърляше погледи към мен. Аз спокойно отпивах от кафето си. След малко направих знак на келнера да се приближи.

— Виждате ли онази госпожица, седнала пред входа на църквата? Кажете й да си поръча каквото си иска, аз черпя.

Той кимна и тръгна към нея. Щом видя, че някой се приближава, девойката зарови глава в бележника си и придоби крайно съсредоточено изражение, което изтръгна усмивка от мен. Келнерът се спря пред нея и се покашля. Тя вдигна очи от бележника си и го погледна. Келнерът обясни своята мисия и накрая ме посочи. Обезпокоена, девойката хвърли поглед към мен. Аз й махнах с ръка. Бузите й пламнаха. Стана и се доближи до масата със ситни крачки, забила поглед в нозете си.