Карлос Сафон - Играта на ангела

— Но не е ли твърде вероятно да стане така, според вас?

— Възможно е. Би трябвало да попитате за това адвоката на издателите.

— Всъщност вече го попитах. И той потвърди, че ако се случи онова, което никой не би желал, и господин Ескобиляс се пресели в по-добрия свят, ще стане точно така.

— Значи вече имате отговор на въпроса си.

— А вие имате пълната свобода да приемете предложението на господин…

— … Корели.

— Кажете ми, приехте ли го вече?

— Мога ли да знам каква връзка има това с причините за пожара? — троснах се аз.

— Никаква. Просто ми е любопитно.

— Това ли е всичко? — попитах.

Грандес погледна първо към своите колеги, а после към мен.

— От моя страна — да.

Понечих да се изправя. Тримата полицаи не помръднаха от местата си.

— Господин Мартин, докато не съм забравил — рече инспекторът, — можете ли да ми кажете дали си спомняте, че преди една седмица господата Баридо и Ескобиляс са ви посетили в дома ви на улица „Фласадерс“ №30, придружени от гореспоменатия адвокат?

— Да, така беше.

— Това приятелско гостуване ли беше, или формално посещение?

— Издателите дойдоха, за да изразят желанието си да се върна към работата си по една поредица от книги, която бях оставил настрана за няколко месеца, за да се посветя на друг проект.

— Бихте ли определили разговора като вежлив и непринуден?

— Не си спомням някой да е повишавал тон.

— А случайно да си спомняте, че сте им отговорили — цитирам буквално, — че „до една седмица и двамата ще сте мъртви“? Без да повишавате тон, естествено.

— Да — признах си аз с въздишка.

— Какво имахте предвид?

— Бях ядосан и казах първото, което ми дойде на езика, инспекторе. Това не означава, че съм говорил сериозно. Понякога човек казва неща, които в действителност изобщо не мисли.

— Благодаря ви за откровеността, господин Мартин. Много ни помогнахте. Приятен ден.

Тръгнах си оттам с погледите на три чифта очи, забити като кинжали в гърба ми, и с усещането, че ако бях отвърнал на всеки от въпросите на инспектора с лъжа, нямаше да се чувствам толкова гузен.

Лошият привкус в устата, останал от срещата с Виктор Грандес и двата базилиска, които го съпровождаха, изчезна след едва стотина метра разходка под слънчевите лъчи в едно крепко тяло, което почти не можех да позная: никакво неразположение и гадене, никакъв шум в ушите и пронизващи болки в черепа, никаква умора или пък студена пот. А също и никакъв спомен за вярата в надвисналата смърт, която ме задушаваше само допреди едно денонощие. Нещо ми подсказваше, че трагедията, случила се предната нощ, включително гибелта на Баридо и практически предстоящата кончина на Ескобиляс, би трябвало да ме изпълнят с мъка и съжаление, но аз и моята съвест бяхме неспособни да изпитаме нещо повече от едно приятно безразличие. В онова юлско утро Ла Рамбла бе празнично място, а аз бях принцът на тържеството.

Разхождайки се, реших да отида до улица „Санта Ана“ и да направя неочаквано посещение на господин Семпере. Когато влязох в книжарницата, Семпере старши стоеше зад тезгяха, където приключваше някакви сметки, а синът му се бе качил на стълба и преподреждаше рафтовете. Щом ме видя, книжарят ми отправи една приветлива усмивка, от която разбрах, че в първия миг не бе осъзнал кой съм аз. Секунда по-късно усмивката му се стопи и той, зинал от изумление, заобиколи тезгяха, за да ме прегърне.

— Мартин? Вие ли сте това? Майко Божия… направо сте неузнаваем! Само ако знаехте колко се тревожех за вас! Ходихме до вашата къща няколко пъти, но вие не отговаряхте. Накрая тръгнах да разпитвам по разни болници и участъци.

В това време синът му ме гледаше от върха на стълбата така, сякаш не вярваше на очите си. Трябваше да си припомня, че едва преди седмица двамата ме бяха видели в такова състояние, в което по нищо не отстъпвах на квартирантите на местната морга.

— Съжалявам, че съм ви изплашил. Отсъствах няколко дена по работа.

— Но като ви гледам, май сте ме послушали и сте отишли на лекар, нали?

Кимнах.

— Оказа се някаква дреболия, свързана с кръвното налягане. Няколко дена пих едно тонизиращо средство и сега съм като нов.

— Я ми кажете името на тоя тоник, че да взема направо да се изкъпя с него… Каква радост и какво облекчение е да видя, че сте толкова добре!

Тази еуфория бързо секна, когато преминахме към новината на деня.

— Чухте ли какво е станало с Баридо и Ескобиляс? — попита книжарят.