Карлос Сафон - Играта на ангела

— Господин Корели? — подвикнах аз.

Гласът ми се изгуби, сякаш бе влязъл в досег с някаква солидна преграда, без да остави ехо или каквото и да е отражение. Върнах се в хола и огледах парите на масата. Сто хиляди франка. Взех ги и ги претеглих на ръка. Хартията ме подканяше да я погаля. Сложих парите в джоба си и отново поех по коридора, който водеше към изхода. Десетките лица от фотографиите все така се взираха в мен с неудържимата сила на някакво обещание. Предпочитах да не срещам техните погледи и направо закрачих към външната врата, ала точно преди да изляза, забелязах, че сред всичките рамки имаше една празна, без снимка и без табелка. Усетих едно сладко и сухо ухание и си дадох сметка, че то идваше от моите пръсти. Това бе ароматът на парите. Отворих външната врата и излязох на дневна светлина. Вратата се захлопна тежко зад гърба ми. Обърнах се, за да погледна къщата, тъмна и безмълвна, чужда на искрящото сияние на този ден с неговите лазурни небеса и ярко слънце. Погледнах часовника си и видях, че минаваше един часът следобед. Бях спал повече от дванайсет часа без прекъсване, свит в едно старо кресло, и въпреки това през целия си живот не се бях чувствал така добре. Поех по хълма надолу, за да се върна в града. Крачех с усмивка на лице и с убеждението, че за пръв път от много време насам, може би дори за пръв път в живота ми, светът ми се усмихваше.

Ознаменувах завръщането си в света на живите, като отдадох почит на един от най-влиятелните храмове в целия град: централният клон на Испано-колониалната банка на улица „Фонтанела“. При вида на стоте хиляди франка директорът, финансовите инспектори и цяла армия от касиери и счетоводители изпаднаха в екстаз и веднага ме въздигнаха до олтарите, запазени за онези клиенти, които предизвикват едва ли не религиозно благоговение и симпатия. След като уредих формалностите с банката, реших да се срещна с друг от конниците на Апокалипсиса и отидох до един павилион за вестници на Пласа Уркинаона. Отворих един брой на „Ла вос де ла индустрия“ по средата и потърсих местните новини — раздела, списван на времето от мен. Вещата ръка на дон Басилио все още се долавяше в заглавията и аз разпознах имената на почти всички автори на статии, сякаш не бе изтекло толкова време оттогава. Шестте години умерена диктатура на генерал Примо де Ривера бяха донесли на града едно отровно и мътно спокойствие, което съвсем не се отразяваше добре на хрониката на престъпленията и сензациите. В пресата вече почти не се появяваха сведения за бомбени атентати или престрелки. Барселона, страховитата „Огнена роза“, напоследък бе започнала да прилича по-скоро на тенджера под налягане. Тъкмо се канех да сгъна вестника и да си взема рестото, когато го видях. Беше съвсем кратко съобщение в една колонка с няколко произшествия, поместени на последната страница от раздела.

ЕДИН ТРУП И ДВАМА ТЕЖКО РАНЕНИ СЛЕД СРЕДНОЩЕН ПОЖАР В РАВАЛ

Жоан Марк Угет/ Барселона

Призори в петък е избухнал силен пожар на Пласа делс Анжелс №6, седалище на издателската къща „Баридо и Ескобиляс“, при който е загинал директорът на издателството дон Хосе Баридо и тежко са пострадали неговият съдружник дон Хосе Луис Лопес Ескобиляс и служителят г-н Рамон Гусман. Последният бил застигнат от пламъците, докато се опитвал да помогне на двамата ръководители на фирмата. Според пожарникарите бедствието вероятно е предизвикано от възпламеняването на някакъв химически материал, който е бил използван при ремонта на сградата. За момента не се отхвърлят и други причини, тъй като очевидци твърдят, че са видели някакъв мъж да излиза оттам броени мигове преди да се разрази пожарът. Жертвите са били откарани в Клиниката на Барселона, където лекарите са констатирали смъртта на единия, а другите двама са били приети в критично състояние.

Отидох там с цялата бързина, на която бях способен. Миризмата на изгоряло се усещаше още от Ла Рамбла. Група от съседи и любопитни граждани се бе събрала на площада пред сградата. Тънки струйки бял дим се издигаха от една купчина отломки, струпани пред входа. Познах неколцина служители на издателството, които се опитваха да спасят изпод руините малкото оцелели вещи. Кашони с обгорени книги и лизнати от пламъците мебели бяха накамарени на улицата. Фасадата бе почерняла, прозорците се бяха пръснали от огъня. Разкъсах кръга на зяпачите и влязох вътре. Силна смрад затъкна гърлото ми. Някои от работещите в издателството, които се мъчеха да спасят принадлежностите си, ме познаха и унило ме поздравиха.