Карлос Сафон - Играта на ангела

— Държите толкова пари в някакво чекмедже и оставяте вратата да зее? — попитах аз.

— Можете да ги преброите. Ако ви се сторят недостатъчно, назовете вие цифрата. Вече ви казах, че няма да споря с вас за пари.

Дълго се взирах в това имане и накрая поклатих глава. Поне го бях видял. Беше истинско. Предложението и суетата, които ме подкупваха в тези мигове на скръб и отчаяние, бяха истински.

— Не мога да ги приема — казах.

— Мислите, че това са мръсни пари?

— Всички пари са мръсни. Ако бяха чисти, никой нямаше да ги иска. Ала не това е проблемът.

— Тогава какво ви смущава?

— Не мога да ги приема, защото не съм в състояние да приема предложението ви. Не бих могъл, даже и да исках.

Корели сякаш претегли думите ми.

— Мога ли да ви попитам защо?

— Защото съм пътник, господин Корели. Защото ми остават само няколко седмици живот, може би дори броени дни. Защото не ми е останало нищо, което да предложа в замяна.

Корели сведе поглед и потъна в продължително мълчание. Заслушах се във вятъра, който стържеше по прозорците и се прокрадваше в къщата.

— Само не ми казвайте, че не сте знаели — добавих аз.

— Догаждах се.

Той не помръдваше от мястото си и не вдигаше очи към мен.

— Има много други писатели, които могат да напишат тази книга за вас, господин Корели. Благодарен съм ви за предложението — даже повече, отколкото си представяте. Лека нощ.

Отправих се към изхода.

— Да речем, че бих могъл да ви помогна да победите болестта си — обади се той.

Спрях се насред коридора и се обърнах. Корели бе едва на две педи от мен и ме гледаше втренчено. Стори ми се по-висок в сравнение с първия път, когато го бях видял в коридора, а очите му изглеждаха по-големи и тъмни. Можех да видя в зениците му собственото си отражение, което се свиваше, докато те се разширяваха.

— Притеснява ли ви моята външност, приятелю Мартин?

Преглътнах с мъка.

— Да — признах си аз.

— Моля ви, върнете се в хола и седнете. Дайте ми възможност да ви обясня как стоят нещата. Нима има какво да загубите?

— Предполагам, че няма.

Той внимателно улови ръката ми над лакътя. Пръстите му бяха дълги и бледи.

— Няма защо да се боите от мен, Мартин. Аз съм ваш приятел. Докосването му беше утешително. Оставих се да ме отведе обратно в хола и седнах послушно като дете, което очаква наставленията на някой възрастен. Корели коленичи до креслото, загледан в очите ми. Взе ръката ми и силно я стисна.

— Искате ли да живеете?

Щеше ми се да отговоря, но не намирах думи. Осъзнах, че в гърлото ми е заседнала буца, а очите ми се наливат със сълзи. До този миг не си бях давал сметка колко силно желаех да продължавам да дишам, да си отварям очите всяка сутрин и да мога да излизам на улицата, да стъпвам по камъните и да гледам небето, и най-вече — да продължавам да си спомням.

Кимнах.

— Аз ще ви помогна, приятелю Мартин. Единственото, за което ви моля, е да ми се доверите. Приемете предложението ми. Позволете ми да ви помогна. Позволете ми да ви дам онова, което най-горещо желаете. Това е моето обещание.

Кимнах отново.

— Приемам.

Корели се усмихна и се наведе към мен, за да ме целуне по бузата. Устните му бяха студени като лед.

— Двамата с вас, приятелю мой, заедно ще сътворим велики дела. Ще видите — промълви той.

Сетне ми подаде кърпичка, за да изтрия сълзите си. Избърсах ги, без да изпитам онзи ням срам от това, че плачех пред чужд човек — нещо, което не бях правил, откакто умря баща ми.

— Вие сте твърде изнурен, Мартин. Останете да пренощувате тук. Тази къща има предостатъчно стаи. Уверявам ви, че на сутринта ще се чувствате по-добре и ще виждате нещата по-ясно.

Свих рамене, макар и да разбирах, че Корели имаше право. Бях направо капнал и едничкото ми желание бе да заспя дълбоко. Даже не ми се ставаше от това кресло — най-удобното и уютно от всички кресла на света.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да остана тук.

— Разбира се. Ще ви оставя да си почивате. Съвсем скоро ще се почувствате по-добре. Давам ви думата си.

Той отиде до скрина и угаси газената лампа. Стаята потъна в синкав здрач. Клепачите ми сами се затваряха и в главата ми взе да нахлува едно усещане, подобно на пиянски унес, но все пак успях да видя как силуетът на Корели прекоси стаята и се стопи в мрака. Затворих очи и чух шепота на вятъра зад прозорците.

Сънувах, че къщата бавно потъва. Отначало ситни сълзици тъмна вода започнаха да избиват през пукнатините на каменните плочи, по стените, по релефите на покрива, по кълбата на лампите, през отворите на ключалките. Това бе студена течност, която се точеше мудно и тежко като капки живак, малко по малко заливаше пода и пълзеше нагоре по стените. После почувствах, че водата покрива нозете ми и бързо се покачва. Останах в креслото, гледайки как нивото й се издигна до гърлото ми и как едва след броени секунди достигна до тавана. Усетих, че плувам и видях бледи светлинки, които трепкаха зад прозорците. Това бяха човешки фигури, увиснали на свой ред в този воден мрак. Носеха се, уловени от течението, и протягаха ръце към мен, ала аз не можех да им помогна и водата ги отнасяше безвъзвратно. Стоте хиляди франка на Корели плаваха край мен и се полюшваха като хартиени риби. Прекосих стаята и се доближих до някаква затворена врата в единия й край. Тънка нишка светлина проникваше през ключалката. Отворих вратата и видях, че води към стълби, които се спускаха към недрата на къщата. Слязох по тях.