Карлос Сафон - Играта на ангела

— Добър вечер! — извиках аз.

Още преди ехото от гласа ми да заглъхне в коридора, повтарящият се звук, който пулсираше някъде в къщата, спря. Пълна тишина се спусна покрай мен и едно ледено течение помилва лицето ми.

— Господин Корели? Мартин е тук. Давид Мартин…

Тъй като не получих отговор, се осмелих да навляза в коридора, който водеше навътре. Стените бяха покрити с портретни фотографии в различни размери, поставени в рамка. От позите и облеклата на хората заключих, че повечето бяха снимани преди най-малко двайсет или трийсет години. Под всяка рамка имаше малка табелка с името на човека и годината, в която е била заснета фотографията. Разгледах внимателно тези лица, които ме наблюдаваха от едно друго време. Деца и старци, дами и господа. Това, което обединяваше всички, бе една сянка на тъга в погледа, един безмълвен зов. Всички се взираха в камерата със страстен копнеж, който чак смразяваше кръвта.

— Интересувате ли се от фотография, приятелю Мартин? — изрече един глас току до мен.

Извърнах се сепнат. Застанал до мен, Андреас Корели съзерцаваше снимките с печална усмивка. Бе изникнал, без да го видя или чуя, и когато ми се усмихна, усетих, че ме побиват тръпки.

— Мислех, че няма да дойдете.

— И аз така мислех.

— В такъв случай позволете ми да ви поканя на чаша вино, за да вдигнем тост за тези наши заблуждения.

Последвах го до голям хол с широки френски прозорци, които гледаха към града. Корели ми посочи едно кресло и се зае да напълни две чаши от стъклена гарафа, поставена на масата. Поднесе ми едната чаша и седна на отсрещното кресло.

Опитах виното. Беше превъзходно. Пресуших го почти на един дъх и скоро почувствах как нервите ми се отпускат от топлината, която плъзна по гърлото ми. Корели душеше своята чаша и ме наблюдаваше с ведра и дружелюбна усмивка.

— Имахте право — рекох аз.

— Да, обикновено имам право — отвърна той. — Това е навик, който рядко ми доставя удоволствие. Понякога си мисля, че малко неща биха ме зарадвали повече от това — да съм сигурен, че съм сгрешил.

— Тая работа лесно може да се оправи. Я попитайте мен! Аз винаги греша.

— Не, не грешите. Струва ми се, че виждате нещата почти толкова ясно, колкото и аз, но и на вас това съвсем не ви носи удовлетворение.

Докато го слушах, изведнъж ми хрумна, че в тоя миг едничкото, което би могло да ми донесе някакво удовлетворение, е да подпаля целия свят и да изгоря заедно с него. Сякаш прочел мисълта ми, Корели се усмихна, оголвайки зъбите си, и кимна.

— Аз мога да ви помогна, приятелю мой.

Улових се, че отбягвам погледа му и вместо това се взирам в малката брошка със сребърния ангел на ревера му.

— Красива брошка — рекох аз, сочейки към нея.

— Семеен спомен — отвърна Корели.

Стори ми се, че вече сме разменили достатъчно банални любезности за цялата вечер.

— Господин Корели, защо съм тук?

Очите му припламнаха, на цвят досущ като виното, което бавно се поклащаше в чашата му.

— Много просто. Тук сте, защото най-сетне сте разбрали, че това е вашето място. Тук сте, защото преди една година ви отправих предложение. Предложение, което тогава не бяхте готов да приемете, ала не сте забравили. А пък аз съм тук, защото продължавам да мисля, че вие сте човекът, когото търся, и затова предпочетох да изчакам дванайсет месеца, преди да ви оставя и да потърся друг.

— Така и не уточнихте подробностите на това предложение — припомних му аз.

— Всъщност единственото, което ви съобщих, бяха подробностите.

— Сто хиляди франка, за да работя за вас цяла година, през която да напиша една книга.

— Именно. Мнозина биха помислили, че това е най-главното. Но не и вие.

— Казахте, че когато ми обясните какъв тип книга желаете да напиша за вас, бих го направил, дори и без да ми платите.

Корели кимна.

— Имате добра памет.

— Паметта ми е отлична, господин Корели, макар че не си спомням да съм видял, прочел или пък чул за някоя книга, издадена от вас.

— Съмнявате се в моята платежоспособност?

Поклатих глава, опитвайки се да прикрия копнежа и алчността, които ме разяждаха отвътре. Колкото по-безразличен вид си придавах, толкова по-изкушен се чувствах от обещанията на издателя.

— Просто ми е любопитно да узная вашите мотиви — изтъкнах.

— Така и трябва да бъде.

— Във всеки случай е редно да ви припомня, че имам договор, който ме обвързва изключително с Баридо и Ескобиляс за още пет години напред. Онзи ден получих съвсем недвусмислено посещение от двамината, придружени от доста отракан наглед адвокат. Ала това май не е от особено значение, защото пет години са порядъчно дълго време, а за мен е пределно ясно, че времето е последното нещо, с което разполагам.