Карлос Сафон - Играта на ангела

Никой не бе отишъл там, за да запомни как тя слезе от колата и се поспря за миг, за да огледа площада срещу портала на църквата, докато очите й откриха онзи умиращ мъж с треперещи ръце, мълвящ нечуто едни слова, които щеше да отнесе със себе си в гроба.

— Проклети да сте. Проклети да сте и двамата.

Два часа по-късно, седнал в креслото в кабинета си, отворих сандъчето, което бе попаднало в ръцете ми преди години и съдържаше едничкото наследство, останало от баща ми. Извадих пистолета, увит в парче плат, и отворих барабана. Пъхнах шест куршума в него и го щракнах отново. Допрях дулото до слепоочието си, запънах петлето и затворих очи. В този миг усетих как един порив на вятъра внезапно шибна кулата, прозорците на кабинета се разтвориха от край до край и силно се треснаха в стената. Леден бриз помилва кожата ми, носейки изгубения полъх на големите надежди.

Таксито бавно изпълзя до пределите на квартал Грасия и се насочи към усамотената и сенчеста площ на парка Поел. Хълмът бе осеян с големи къщи, видели и по-добри времена; те надничаха от горичката, която се полюляваше от вятъра като водите на черна река. Съгледах на върха на възвишението голямата порта на имота. Гауди бе починал три години по-рано и след неговата смърт наследниците на граф Гюел продадоха на общината за една песета този изоставен комплекс, който никога не бе имал друг обитател освен своя архитект. Забравена и неподдържана, градината с колоните и кулите сега навяваше мисли за един прокълнат рай. Казах на таксиметровия шофьор да спре пред решетките на входа и му платих.

— Сигурен ли е господинът, че иска да слезе тук? — попита шофьорът с неуверено изражение. — Ако желаете, мога да ви почакам няколко минути…

— Няма да е нужно.

Пърпоренето на таксито заглъхна по хълма надолу и аз останах сам с ехото от вятъра сред дърветата. Шумата, плъзнала до входа на парка, се стелеше на купчини пред нозете ми. Доближих се до решетестите врати, които бяха затворени с проядени от ръжда вериги, и надникнах вътре. Лунната светлина нежно докосваше силуета на дракона, извисил се над стълбището. Някаква тъмна фигура се спускаше по стъпалата много бавно, като ме наблюдаваше с очи, блестящи като мокри перли. Това бе едно черно куче. Животното се спря в подножието на стълбата и чак тогава забелязах, че не беше само. Още два песа се взираха в мен, без да издават звук. Единият се бе доближил тихомълком в сянката, която хвърляше къщата на пазача, разположена от едната страна на входа. Другото куче — най-голямото от трите — се бе покачило на стената на парка и ме гледаше от корниза, едва на няколко метра от мен. Парата от дъха му се кълбеше между оголените му зъби. Отстъпих назад много бавно, без да откъсвам поглед от очите му и без да обръщам гръб. Стъпка по стъпка, успях да стигна до отсрещния тротоар. Междувременно друго куче се бе покатерило на стената и ме следеше с очи. Огледах земята, търсейки някаква пръчка или камък, с които да се отбранявам, ако им хрумнеше да ми се нахвърлят, но наоколо имаше само окапала шума. Знаех, че ако откъсна поглед от тях и хукна да бягам, животните ще ме подгонят и че преди да съм изминал и двайсетина метра, ще ме съборят и ще ме разкъсат. Най-големият пес се доближи малко отгоре по стената и аз бях сигурен, че се готви да скочи. Третото куче, онова, което бях видял най-напред и което вероятно играеше ролята на примамка, тъкмо се изкачваше по долната част на стената, за да се присъедини към другите две. Свършено е с мен, помислих си.

В този миг едно ярко сияние лумна и освети вълчите муцуни на трите животни, които се заковаха на място. Погледнах през рамо и видях възвишението, което се издигаше на около петдесет метра от входа на парка. Лампите на къщата се бяха запалили — единствените светлини на целия хълм. Едно от кучетата се оттегли навътре в парка с глухо скимтене. Миг по-късно го последваха и останалите.

Без да се двоумя, поех към голямата къща. Точно както бе посочил Корели в поканата си, тя се издигаше на ъгъла на улица „Олот“ и „Сан Хосе де ла Монтаня“. Беше източена и ъгловата сграда на три етажа под формата на кула с мансарди, която съзерцаваше като часовой града и призрачния парк, простиращ се в подножието й.

Къщата се намираше в края на един стръмен склон, по който се издигаше стълбище, водещо до портата й. От големите прозорци струеше златиста светлина. Докато се изкачвах по каменните стъпала, като че ли различих една фигура, очертана на балюстрадата на втория етаж, неподвижна като паяк, стаен в мрежата си. Стигнах до последното стъпало и спрях, за да си поема дъх. Входната врата беше открехната и ивица светлина се простираше до нозете ми. Приближих се бавно и спрях на прага. Отвътре се носеше мирис на мъртви цветя. Почуках на вратата с кокалчетата на пръстите си и тя поддаде малко. Пред мен се разкри вестибюл и един дълъг коридор, който водеше към вътрешността на къщата. Долових някакъв сух, повтарящ се звук — сякаш капак на прозорец се хлопаше от вятъра, — който идваше от някое кътче на къщата и напомняше туптенето на сърце. Направих няколко крачки във вестибюла и видях от лявата си страна стълбите, които водеха нагоре към кулата. Стори ми се, че дочух леки стъпки — като стъпките на дете, които се изкачваха към последните етажи.