Карлос Сафон - Играта на ангела

— Господин Мартин… голямо нещастие — мънкаха те.

Прекосих онова, което преди беше приемната, и се отправих към кабинета на Баридо. Пламъците бяха погълнали килимите и превърнали мебелите в скелети от жарава. Таванът се бе срутил в единия ъгъл, отваряйки просека, през която нахлуваше светлина откъм задния двор. Във въздуха се носеше гъст облак от пепел. Един стол, оцелял по чудо от пожара, се мъдреше в средата на стаята и на него седеше Усойницата, която плачеше със сведена глава. Коленичих пред нея. Тя ме позна и се усмихна през сълзи.

— Добре ли си? — попитах я аз.

Тя кимна.

— Знаеш ли, каза ми да си вървя вкъщи, че вече било късно и трябвало да си почина, че днес ни чакал труден ден. Точно приключвахме счетоводната отчетност за месеца… ако се бях забавила още една минутка…

— Какво се случи всъщност, Ерминия?

— Бяхме останали на работа до късно. Наближаваше полунощ, когато господин Баридо ми каза да се прибера вкъщи. Издателите чакаха един господин, който щял да дойде да се срещне с тях…

— В полунощ? Че какъв ще е тоя господин?

— Чужденец, мисля. Не знам точно, но май ставаше дума за някаква оферта. На драго сърце щях да остана, но вече беше много късно и господин Баридо ми каза…

— Ерминия, а спомняш ли си името на въпросния господин?

Усойницата ме изгледа учудено.

— Всичко, което си спомням, вече го разказах на инспектора, дето дойде тази сутрин. Разпитваше ме за теб.

— Инспектор ли? Разпитвал те е за мен?

— Ами полицията разговаря с всички наред.

— Естествено.

Усойницата ме гледаше втренчено и недоверчиво, сякаш се опитваше да прочете мислите ми.

— Не знаят дали ще оживее — промълви тя. Имаше предвид Ескобиляс. — Всичко се затри — архивите, договорите… всичко. Свършено е с издателството.

— Съжалявам, Ерминия.

Една злобна усмивка разкриви устните й.

— Съжаляваш, значи? А нима не искаше тъкмо това?

— Как може да си мислиш такова нещо?

Усойницата ме изгледа подозрително.

— Сега си свободен.

Пресегнах се да докосна ръката й, но Ерминия се надигна и отстъпи малко назад, сякаш моето присъствие я плашеше.

— Ерминия…

— Върви си — рече тя.

Оставих я сред димящите развалини. Излизайки на улицата, се натъкнах на група дечурлига, които ровеха сред отломките. Едно от тях бе измъкнало някаква книга от пепелта и я разглеждаше със смесица от любопитство и презрение. Корицата бе обгоряла от пламъците и краищата на страниците бяха почернели, но като изключим това, книгата беше непокътната. От надписа на гърба й разбрах, че бе от поредицата „Градът на прокълнатите“.

— Господин Мартин?

Обърнах се и се озовах срещу трима мъже, облечени с костюми от разпродажба, доста неподходящи за влажната и лепкава топлина, която се носеше във въздуха. Един от тях, явно началникът им, пристъпи крачка напред и ми отправи сърдечна усмивка на опитен продавач. Другите двама, наглед яки и непоколебими като хидравлична преса, се задоволиха само да ме зяпат с неприкрита враждебност.

— Господин Мартин, аз съм инспектор Виктор Грандес, а това са моите колеги, агентите Маркос и Кастело от отдела за разследване и наблюдение. Чудя се дали ще бъдете така любезен да ни отделите няколко минути.

— Разбира се — отвърнах аз.

Името Виктор Грандес ми звучеше познато от вестникарските ми години, през които списвах хрониката на произшествията. Видал му бе посветил някоя и друга колонка; спомних си особено ясно една, в която го описваше като сензацията на полицейския отдел, като мощна сила, потвърждаваща появата на ново поколение елитни професионалисти, по-добре обучени от своите предшественици, неподкупни и корави като стомана. Трябва да отбележа, че тези прилагателни и хиперболата бяха на Видал, не мои. Предположих, че оттогава насам инспектор Грандес се е придвижил още по-нагоре в йерархията и присъствието му тук свидетелстваше, че полицията е взела на сериозно пожара в издателството на Баридо и Ескобиляс.

— Ако нямате нищо против, можем да седнем в някое кафене, за да поговорим на спокойствие — рече Грандес, без да сваля дори за миг служебната усмивка от лицето си.

— Както желаете.

Инспекторът ме поведе към едно неголямо заведение на ъгъла на улиците „Доктор Доу“ и „Пинтор Фортуни“. Маркос и Кастело вървяха зад нас, без да ме изпускат от поглед. Пътьом Грандес ми предложи цигара, която отказах. Той си прибра пакета. Повече не обели дума, докато не стигнахме до кафенето, където тримата ме ескортираха до една маса в дъното и насядаха около мен. Ако ме бяха замъкнали в някой тъмен и влажен карцер, срещата навярно щеше да ми се стори по-приятелска.