Карлос Сафон - Играта на ангела

— Оттам идвам. Направо не е за вярване.

— Кой би помислил такова нещо! Не че ми бяха симпатични, ама все пак…? Я ми кажете, какви са последиците за вас в правно отношение? Простете за нетактичния въпрос.

— Да ви кажа честно, не знам. Мисля, че собствеността на дружеството беше в ръцете на двамата съдружници. Сигурно има наследници, но по всяка вероятност, ако и двамата починат, дружеството като такова ще се разтури. Това ще прекрати и моята връзка с тях, или поне така смятам.

— Значи, да ме прости Господ, ако и Ескобиляс гушне букета, вие сте свободен човек.

Кимнах.

— Ама че дилема… — промърмори книжарят.

— Да става, каквото ще става — обадих се аз.

Семпере кимна, но аз забелязах, че нещо в цялата работа го смущаваше и предпочете да смени темата.

— Както и да е. Вие впрочем се отбихте като по поръчка, защото и без друго се канех да ви помоля за една услуга.

— Дадено.

— Предупреждавам ви, че няма да ви е особено приятно.

— Ако беше приятно, нямаше да е услуга, а удоволствие. Но щом услугата е за вас, наистина ще е удоволствие.

— Всъщност не е за мен. Ще ви кажа за какво става дума, а вие ще си решите. Но да се разберем — без ангажименти, нали така?

Семпере се подпря на тезгяха и доби онова поверително изражение, което ми носеше толкова детски спомени от миговете, прекарани в тази книжарница.

— Става дума за едно момиче, Изабела. Навярно е на седемнайсет години. Ама как й сече пипето! Често минава оттук и аз й заемам книги. Разправя, че иска да стане писателка.

— Тая история ми звучи познато — рекох аз.

— Та значи, преди седмица ми остави един от своите разкази — нищо работа, има-няма двайсет-трийсет странички, и ме помоли да си кажа мнението.

— Е, и?

Семпере сниши глас, сякаш споделяше някаква поверителна информация от предварително следствие.

— Майсторска работа. По-добра от деветдесет и девет процента от онова, което съм видял публикувано през последните двайсет години.

— Надявам се, че ме причислявате към останалия един процент, инак суетата ми сериозно ще пострада.

— Точно това се канех да ви кажа. Изабела ви обожава.

— Обожава ме? Мен?

— Да, сякаш сте Девата от Монсерат и Младенецът Иисус, взети заедно. Прочела е цялата поредица „Градът на прокълнатите“ десет пъти, а когато й дадох „Стъпалата към небето“, каза, че ако тя можела да напише такава книга, щяла да умре спокойна.

— Май надушвам някаква клопка.

— Знаех си, че ще се опитате да се измъкнете.

— Не се измъквам. Само че още не сте ми казали в какво се състои услугата.

— А вие как мислите?

Въздъхнах. Семпере цъкна с език.

— Казах ви, че няма да ви хареса.

— Помолете ме за нещо друго.

— Трябва само да поговорите с нея. Да я насърчите, да й дадете някой съвет… да я изслушате, да прочетете нещичко, което е написала, и да я напътите. Няма да ви струва Бог знае какво. Момичето има ум като бръснач. Страшно ще ви допадне, ще видите. Ще станете приятели. Би могла даже да работи като ваша помощничка.

— Нямам нужда от помощничка, още по-малко пък от непозната.

— Глупости. А и да речете, че е непозната — не е. Или поне тя така твърди. Казва, че ви познава отпреди години, но че вие сигурно не си я спомняте. Както изглежда, двоицата галфони, които са й се паднали за родители, са убедени, че литературата ще я осъди да тлее в пъкъла или да си остане стара мома, и сега се колебаят дали да я пратят в манастир или да я омъжат за някой кретен, който да й направи осем деца и да я погребе завинаги сред тенджери и тигани. Ако вие не направите нещо, за да я спасите, това ще е равносилно на убийство.

— Не драматизирайте, господин Семпере.

— Вижте, не бих ви молил за това, защото знам, че вас алтруизмът ви влече толкова, колкото народните танци, ама всеки път, щом я видя да влиза тук и да ме гледа с тия оченца, които преливат от ум и от ентусиазъм, и си помисля какво бъдеще я чака, просто ми се къса сърцето. Това, на което аз можех да я науча, вече съм й го показал. Момичето се учи бързо, Мартин. Напомня ми за вас, когато бяхте малчуган.

Въздъхнах.

— Как й е фамилията?

— Жисперт. Изабела Жисперт.

— Не я познавам. През живота си не съм чувал това име. Преметнала ви е.

Книжарят измърмори нещо под нос.

— Изабела каза, че ще речете тъкмо това.

— Талантлива, че и пророчица. И какво още ви каза?

— Че според нейните подозрения сте доста по-добър като писател, отколкото като човек.

— Същински ангел е тази Изабелита.