Карлос Сафон - Играта на ангела

— Мога ли да й кажа, че ще се срещнете с нея? Без каквото и да е задължение от ваша страна?

Предадох се и кимнах. Семпере се усмихна победоносно и поиска да скрепи нашия пакт с прегръдка, но аз побягнах, преди старият книжар да е успял да изпълни мисията си — да ме накара да се почувствам добър човек.

— Няма да се разкайвате, Мартин — чух го да казва, докато излизах през вратата.

Когато се прибрах вкъщи, заварих инспектор Виктор Грандес да пуши невъзмутимо, седнал на стъпалата пред портала. Щом ме видя, се усмихна с онзи чар на известен и обичан актьор, сякаш беше стар приятел, отбил се да поднесе почитанията си. Седнах до него и той ми предложи отворената си табакера. Забелязах, че цигарите са марка „Житан“. Взех си една.

— А къде са Хензел и Гретел?

— Маркос и Кастело не можаха да дойдат. Получихме донос и те отидоха да приберат един стар познайник от Пуебло Секо 33 33 Квартал в Барселона. , който вероятно има нужда от известно убеждаване, за да му се опресни паметта.

— Клетникът!

— Ако им бях казал, че се каня да ви посетя, сигурно щяха да се присъединят към мен. Страшно им допаднахте.

— Истинска любов от пръв поглед, и аз го забелязах. Какво мога да направя за вас, инспекторе? Да ви поканя ли на кафе горе?

— Не бих дръзнал да нахлувам в собственото ви пространство, господин Мартин. Всъщност исках само да ви съобщя лично новината, преди да сте я научили от другаде.

— Каква новина?

— Ескобиляс е починал в болницата днес в ранния следобед.

— Мили Боже! Не знаех — отвърнах аз.

Грандес сви рамене и продължи да пуши мълчаливо.

— Това се очакваше. Какво да се прави?

— Успяхте ли да изясните причините за пожара? — попитах.

Инспекторът ме изгледа продължително, сетне кимна.

— По всичко личи, че някой е залял с бензин господин Баридо и го е подпалил. Пламъците са се разпространили, когато той, обзет от паника, се е опитал да избяга от кабинета си. Съдружникът му и другият служител, които са му се притекли на помощ, са останали в огнения капан.

Преглътнах с мъка. Грандес се усмихна успокоително.

— Днес следобед адвокатът на издателите ми обясни, че предвид на личния характер на договора, който сте подписали с тях, след тяхната кончина последният се прекратява, въпреки че наследниците запазват правата над произведенията, публикувани до момента. Предполагам, че той ще ви съобщи това с писмо, но помислих, че ще ви бъде приятно да го узнаете предварително, ако трябва да вземете някакво решение относно предложението на онзи издател, когото споменахте.

— Благодаря.

— Няма защо.

Грандес допуши цигарата си и хвърли угарката на земята. Усмихна ми се вежливо и се изправи. Потупа ме по рамото и тръгна към улица „Принсеса“.

— Инспекторе? — извиках аз.

Той спря и се обърна.

— Нали не мислите, че…

Инспекторът ми се усмихна уморено.

— Пазете се, Мартин.

Легнах си рано и се събудих внезапно, мислейки, че вече е настъпил следващият ден, ала бързо се уверих, че часът е едва малко след полунощ.

Насън бях видял Баридо и Ескобиляс в плен на огъня. Пламъците лазеха по дрехите им, докато превзеха всеки сантиметър от телата им. Най-напред облеклото, после и кожата им взе да пада на ивици, а очите, изцъклени от паника, се пръснаха от огъня. Телата им се тресяха, раздрусвани от гърчове на агония и ужас, докато накрая рухнаха в отломките, а плътта се отдели от костите като разтопен восък и образува в нозете ми димяща локва. В нея видях отразено собственото си усмихнато лице, преди да духна кибритената клечка, която държах между пръстите си.

Станах, за да си налея чаша вода, и тъй като мислех, че вече съм изпуснал влака на съня, се качих в кабинета и измъкнах от чекмеджето на писалището книгата, която бях изнесъл от Гробището на забравените книги. Запалих настолната лампа и я наклоних така, че светлината й да пада директно върху томчето. Отворих го на първа страница и зачетох.

Lux Aeterna

Д. М.

На пръв поглед книгата предлагаше сбор от текстове и молитви с абсолютно неясен смисъл. Това всъщност бе оригинален ръкопис; състоеше се от неголям брой напечатани на машина страници, подвързани с кожа без излишни глезотии. Продължих да чета и не след дълго ми се стори, че откривам известен метод в последователността на събитията, песните и размишленията, които изпъстряха текста. Езикът имаше собствен ритъм и онова, което първоначално изглеждаше като пълна липса на замисъл или стил, малко по малко разкриваше една хипнотична мелодия, която бавно проникваше в читателя и го потапяше в едно състояние, намиращо се някъде по средата между дълбокия сън и забравата. Същото важеше и за съдържанието, чиято централна тема започна да се изяснява чак когато бях навлязъл доста навътре в първата част — или песен, — защото произведението като че ли бе построено в духа на старинните поеми, съчинени в епохи, в които времето само̀ е определяло своя ход. Тогава осъзнах, че тази „Lux Aeterna“ бе — по липса на друго определение — нещо като книга на мъртвите.