Карлос Сафон - Играта на ангела

Изабела кимна и сви рамене.

— В знак на признателност ви донесох малко кафе от магазина на родителите ми. Колумбийско е, екстра качество. Кафето не влизаше в пощенската кутия и реших, че ще е по-добре да ви изчакам.

Такова извинение можеше да хрумне само на една съзряваща романистка. Въздъхнах и отворих вратата.

— Влизай!

Качих се по стълбите, а Изабела ме следваше, вървейки няколко стъпала по-назад като вярно кученце.

— Винаги ли закусвате толкова дълго? Не че е моя работа, естествено, ама понеже ви чаках тук почти четирийсет и пет минути, накрая взех да се тревожа — не дай Боже, рекох си, да се е задавил с нещо; веднъж и аз да срещна жив-живеничък писател, ама какъвто ми е късметът, викам си, нищо чудно да е глътнал някоя маслина накриво и ей го краят на моята литературна кариера — изстреля момичето на един дъх.

Спрях се насред стълбата и я изгледах с най-неприязненото изражение, което бях в състояние да си придам.

— Изабела, за да вървят нещата между нас, ще трябва да установим серия от правила. Първото е, че въпросите ги задавам аз, а ти се ограничаваш само с отговори. Когато няма въпроси от моя страна, от твоя няма да има нито отговори, нито спонтанни изказвания. Второто правило е, че аз закусвам или обядвам, или зяпам мухите толкова дълго време, колкото ми е кеф, и това не подлежи на никакво обсъждане.

— Не исках да ви засегна. Ясно ми е, че бавното храносмилане подпомага вдъхновението.

— Третото правило е, че преди обяд не търпя никакъв сарказъм. Разбрано?

— Да, господин Мартин.

— Четвърто: няма да ме наричаш господин Мартин дори и в деня на погребението ми. На теб навярно ти изглеждам като някакво изкопаемо, но на мен ми е приятно да си мисля, че съм още млад. Нещо повече — наистина съм млад, и точка по въпроса.

— Тогава как да се обръщам към вас?

— Викай ми по име: Давид.

Девойката кимна. Отворих вратата на жилището и й направих знак да влезе. Изабела се подвоуми за миг, сетне се промъкна чевръсто.

— Мисля, че все още имате доста младежки вид за вашата възраст, Давид.

Изгледах я смаян.

— И на каква възраст съм според теб?

Изабела ме измери с преценяващ поглед от глава до пети.

— Някъде около трийсет годинки? Ама сте от младоликите, а?

— Бъди така любезна да си затвориш човката и да напълниш един кафеник с тоя буламач, дето си го донесла.

— Къде е кухнята?

— Намери я.

Споделихме ароматното колумбийско кафе, седнали в галерията. Изабела държеше здраво чашата си и ме гледаше крадешком, докато аз четях двайсетте страници, които ми бе донесла. Всеки път, щом обърнех някоя страница и вдигнех очи, срещах нейния изпълнен с очакване поглед.

— Ако смяташ да седиш тук и да се пулиш в мен като кукумявка, това ще отнеме доста дълго време.

— Какво искате да направя?

— Нали напираше да ми станеш помощничка? Ами помагай тогава. Да речем, намери нещо, което се нуждае от подреждане, и го подреди.

Изабела се огледа наоколо.

— Всичко е разхвърляно.

— Кови желязото, докато е горещо.

Тя кимна и тръгна с войнишка решителност, готова да се опълчи на хаоса и неразборията, които царяха в моето жилище. Чух как стъпките й се отдалечиха по коридора и продължих да чета. Разказът, който ми бе донесла, почти нямаше сюжетна нишка. Той предаваше с тънък усет и изразителни слова емоциите и трепетите, които преминаваха през съзнанието на едно момиче, затворено в студена стая в някаква мансарда в квартал Рибера, откъдето то съзерцаваше града и хората, сновящи из тесните и тъмни улички. Образите и печалната музика на тази проза разкриваха една самота, граничеща с отчаяние. Девойката от разказа прекарваше часове наред като затворничка в своя свят; навремени заставаше пред едно огледало и правеше разрези по ръцете и бедрата си с парче стъкло, оставяйки белези като онези, които личаха изпод ръкавите на Изабела. Тъкмо вече привършвах с четенето, когато забелязах, че момичето ме гледа от прага на галерията.

— Какво?

— Извинете, че ви прекъсвам, но какво има в стаята в дъното на коридора?

— Нищо.

— Мирише странно.

— Мирише на влага.

— Ако искате, мога да я почистя и…

— Не. Тази стая не се използва. Освен това ти не си ми прислужница и няма защо да чистиш каквото и да било.

— Исках само да помогна.

— Помогни ми, като ми поднесеш още една чаша кафе.

— Че защо? Да не би разказът да ви приспива?

— Колко е часът, Изабела?

— Трябва да е около десет сутринта.

— И това означава…?