Карлос Сафон - Играта на ангела

— Ако ми се прииска да гледам сноби и празноглавци, които си придават важност и се поздравяват взаимно, няма нужда да плащам за това, Мартин.

— Хайде, не бъдете такъв мърморко. Аз черпя.

Семпере поклати глава. Синът му, който бе чул разговора ни, ме гледаше колебливо от прага на задната стаичка.

— Ами ако взема с мен сина ви, какво ще стане? Ще спрете ли да ми говорите?

— Вие двамата си решавате как да си пилеете времето и парите. Аз оставам тук да си чета, че животът е кратък.

Семпере младши беше образец за плахост и скромност. Въпреки че се познавахме от деца, не помнех да съм провел с него повече от три-четири разговора, и то съвсем кратки. Доколкото ми бе известно, младият мъж нямаше никакъв порок или дребен недостатък. Знаех от първа ръка, че сред момичетата в махалата той минаваше за всепризнат хубавец и отлична партия. Не една госпожица се отбиваше в книжарницата под какъв да е предлог или висеше и въздишаше пред витрината. Ала синът на Семпере, ако изобщо си даваше сметка за това, никога не предприемаше действия, за да осребри тези полици от обожание и трепетни устни. С една десета от този капитал всеки друг на негово място би направил звездна кариера на развратник. Всеки друг, но не и Семпере младши, когото човек понякога се чудеше дали да не провъзгласи за светец.

— Както я е подкарал, тоя ще вземе да ми остане стар ерген — оплакваше се навремени баща му.

— Пробвахте ли да му пуснете някоя люта чушка в супата, за да стимулирате кръвообращението в ключовите части? — питах аз.

— А, смейте се, разбойник такъв, ама аз вече гоня седемдесетте, а все още нямам поне един внук за цяр.

В „Мезон доре“ ни посрещна същият салонен управител, когото си спомнях от последното си посещение, но този път без сервилната усмивка и гостоприемното държане. Когато му съобщих, че не съм направил резервация, кимна с презрителна гримаса и щракна с пръсти, за да повика едно момче, което без много церемонии ни отведе до онова, което явно беше най-лошата маса в салона, забутана в едно тъмно и шумно кътче точно до вратата към кухнята на заведението. През следващите двайсет и пет минути никой не се доближи до нашата маса, за да ни донесе меню или поне да ни сервира чаша вода. Персоналът минаваше покрай нас, като тряскаше вратата и напълно игнорираше присъствието ни и жестовете, с които се опитвахме да привлечем внимание.

— Дали няма да е по-добре да си тръгнем? — попита Семпере младши накрая. — На мен ми стига да хапна някой сандвич където и да е…

Още не бе успял да изрече докрай тези думи, когато ги видях. Господин и госпожа Видал крачеха към своята маса, ескортирани от салонния управител и двама келнери, които се скъсваха да им честитят. Седнаха и само след две минути започна да се точи почетното шествие — посетителите в салона един подир друг отиваха до масата на Видал, за да го поздравят. Той ги приемаше с божествено благоволение и после ги отпращаше набързо. Семпере младши, който бе съвсем наясно с тази ситуация, ме наблюдаваше.

— Мартин, добре ли сте? Защо да не си тръгнем?

Кимнах бавно. Станахме и се отправихме към изхода, заобикаляйки отдалече масата на Видал. Преди да напуснем ресторанта, минахме покрай салонния управител, който не ни удостои дори с поглед, а когато стигнахме изхода, зърнах в огледалото, окачено над рамката на вратата, как Видал се наведе към Кристина и я целуна по устните. Когато излязохме на улицата, Семпере младши ме погледна съкрушен.

— Съжалявам, Мартин.

— Не се тревожете. Несполучлив избор, нищо повече. Но ако нямате нищо против, не казвайте на баща си за тая работа…

— Нито дума — увери ме той.

— Благодаря.

— Няма защо. Какво ще кажете, ако аз ви поканя на някое по-плебейско място? Има една гостилница на улица „Кармен“, където готвят толкова хубаво, че на човек направо може да му падне шапката.

Бях загубил апетит, но кимнах охотно.

— Да вървим.

Заведението беше близо до библиотеката и предлагаше домашни ястия на достъпни за жителите на квартала цени. Почти не хапнах от храната, която ухаеше несравнимо по-приятно от всичко, което бях подушвал в „Мезон доре“ през всичките години на съществуването му, но когато стигнахме до десертите, вече бях пресушил сам-самичък бутилка и половина червено вино и главата ми се маеше.

— Семпере, нека да ви попитам нещо. Какво имате против това, да подобрите човешката раса? Как да си обясни човек, че един млад и здрав гражданин, благословен от Всемогъщия с външност като вашата, не се е възползвал от най-отбраните представителки на нежния пол?