Карлос Сафон - Играта на ангела

— Нищо повече…

— И нищо по-малко.

— Говорите за манипулиране на чувства и емоции. Няма ли да е по-лесно хората да бъдат убеждавани с помощта на рационално изложение, написано просто и ясно?

— Не. Невъзможно е да водиш рационален диалог с някого относно вярвания и идеи, които той не е придобил чрез разума си — независимо дали говорим за Бог, за расата или за патриотичната гордост. Ето защо се нуждая от нещо по-мощно от едно обикновено реторично изложение. Нуждая се от силата на изкуството, на постановката. Ние си мислим, че разбираме думите на една песен, но онова, което ни кара да повярваме или да не повярваме в тях, е музиката.

Опитах се да преглътна цялата тази галиматия, без да се задавя.

— Спокойно, за днес няма да има повече речи — прекъсна мислите ми Корели. — А сега да пристъпим към практическата част: двамата с вас ще се срещаме приблизително на всеки петнайсет дни. Ще ме осведомявате за напредъка си и ще ми показвате работата, свършена до момента. Ако имам някакви забележки и изменения, ще ви ги посочвам. Работата ще продължи дванайсет месеца или някакъв отрязък от това време — толкова, колкото ще ви е необходимо, за да приключите. В края на този срок ще ми връчите целия си труд и събраната документация, без изключение, както подобава на единствения притежател и гарант на правата, който в случая съм аз. Няма да фигурирате с името си като автор на документа и се задължавате след връчването му да не претендирате за авторство със задна дата, както и да не обсъждате извършената работа или условията на това споразумение с когото и да е, било то насаме или публично. В замяна на това вече ви бе изплатена сума от сто хиляди франка, а при приключване и своевременно предаване на работата, ако остана удовлетворен от нея, ще ви изплатя допълнително възнаграждение от петдесет хиляди франка.

Преглътнах. Човек не си дава ясна сметка за алчността, която се таи в сърцето му, докато не чуе сладкия звън на парите в джоба си.

— Не желаете ли да оформим писмен договор?

— Нашето споразумение почива на честна дума. Вашата и моята. И вече е подпечатано. Такова споразумение не може да се наруши, без да погуби онзи, който го е сключил — рече Корели с тон, който ме накара да си помисля, че щеше да е по-добре да подпиша някакъв документ, па макар и с кръв. — Нещо неясно?

— Да. Защо?

— Не ви разбирам, Мартин.

— За какво ви е нужен този материал, или както там бихте го нарекли? Какво смятате да правите с него?

— Проблеми на съвестта ли имате, Мартин, и то на този етап?

— Навярно ме взимате за някакъв безпринципен индивид, но ако ще участвам в нещо такова, каквото ми предлагате, искам да зная каква е целта. Мисля, че имам това право.

Корели се усмихна и сложи ръката си върху моята. Тръпки ме побиха от допира до неговата кожа, ледена и гладка като мрамор.

— Целта ли? Защото искате да живеете.

— Това звучи малко заплашително.

— Това е простичко и приятелско напомняне на нещо, което вече ви е известно. Ще ми помогнете, защото искате да живеете и не ви е грижа за цената, нито за последиците. Защото неотдавна се бяхте озовали пред дверите на смъртта, а сега имате пред себе си цяла вечност и шанса на живота си. Ще ми помогнете, защото сте човешко същество. И защото, макар и да не искате да го приемете, имате вяра.

Отдръпнах ръката си от неговата. Той стана от стола си и се отправи към края на градината.

— Не се тревожете, Мартин. Всичко ще завърши добре. Повярвайте ми — рече Корели с благ и приспивен, почти бащински тон.

— Мога ли да си вървя вече?

— Разбира се. Не искам да ви задържам по-дълго, отколкото е необходимо. Нашият разговор ми достави удоволствие. Сега ще ви оставя да се оттеглите и да обмислите всичко, което обсъждахме. Ще видите, че като отмине неприятното чувство, верните отговори ще започнат сами да идват при вас. По пътя на живота няма нищо, което да не сме знаели, още преди да поемем по него. Нищо важно не научаваме през живота, само си припомняме.

Той стана и направи знак на мълчаливия мажордом, който чакаше в края на градината.

— Една кола ще ви вземе и ще ви откара вкъщи. Двамата с вас ще се видим след две седмици.

— Тук ли?

— Където рече Бог — отвърна той, облизвайки устни, сякаш намираше тези думи за много забавна шега.

Мажордомът се приближи и ми направи знак да го последвам. Корели кимна и седна отново, а погледът му пак се зарея над града.

Колата — наричам я така по липса на по-подходяща дума — ме чакаше пред портите на голямата къща. Не беше какъв да е автомобил, а колекционерски модел. Навяваше мисълта за омагьосана каляска, за катедрала на колела, с хромирани части и извити линии — дело на чиста наука, — и увенчана с фигурката на сребърен ангел, който се мъдреше върху капака досущ като украса на носа на кораб. С други думи, това беше „Ролс-Ройс“. Мажордомът ми отвори вратата и се сбогува с поклон. Влязох в купето, което приличаше повече на хотелска стая, отколкото на кабина на моторно превозно средство. Веднага щом се настаних на седалката, колата потегли незабавно надолу по хълма.