Карлос Сафон - Играта на ангела

— Ах, така разправят всички.

Шегите и остроумията на библиотекарката бяха безценен балсам, който ми помагаше да преглътна тези безжизнени текстове и да продължа с документалните си странствания. Щом й останеше малко свободно време, Еулалия идваше при моята маса и ми помагаше да въведа ред в цялата тази галиматия. Това бяха страници, изобилстващи с разкази за бащи и синове, непорочни майки и светици, предателства и покръствания, пророци и мъченици, небесни или райски пратеници, младенци, родени, за да избавят вселената, зловредни създания с ужасяваща външност и най-често животинска морфология, ефирни същества с приемливи расови черти, които действаха като агенти на доброто, и накрая герои, подложени на огромни изпитания на съдбата. Навсякъде се долавяше идеята, че земното съществуване е един вид временна спирка, която приканва към послушание и приемане на собствената участ и нормите на племето, защото възнаграждението винаги е в един отвъден свят, в някакви райски селения, преливащи от всички онези блага, които са липсвали в плътския живот.

В четвъртък по обед Еулалия дойде до масата ми по време на една от своите почивки и ме попита дали само чета требници, или понякога ми се случва и да се храня. Поканих я да обядваме в ресторанта „Каса Леополдо“, който наскоро бе отворил врати недалече от библиотеката. Докато се наслаждавахме на превъзходна яхния от волска опашка, Еулалия сподели, че от две години е на тази служба, а от четири работи по един роман, който все не й се удавало да довърши. Действието се развивало основно в библиотеката на улица „Кармен“, като сюжетът се въртял около серия загадъчни престъпления, случили се в нея.

— Бих искала да напиша нещо подобно на онези романи на Игнациус Б. Самсон, които излизаха преди години — рече тя. — Познато ли ви звучи?

— Смътно — отвърнах аз.

Еулалия не бе успяла да намери основния си мотив и аз й предложих да придаде на всичко леко зловеща нотка и да постави в центъра на историята една тайна книга, притежавана от изтерзан дух, а оттам да развие допълнителни сюжетни линии с очебийно свръхестествено съдържание.

— Така би постъпил Игнациус Б. на ваше място — загатнах аз.

— А на вас защо ви е притрябвало да четете толкова за ангели и демони? Само не ми казвайте, че сте разкаял се бивш семинарист.

— Опитвам се да установя кое е общото в произхода на различните религии и митове — обясних аз.

— И какво успяхте да научите досега?

— Почти нищо. Не искам да ви отегчавам с жалбите си.

— Не ме отегчавате. Разкажете ми.

Свих рамене.

— Е добре, до момента най-интересно ми се видя това, че повечето вярвания изхождат от някакъв факт или личност с относителна историческа правдоподобност, но бързо еволюират в социални движения, подчинени на политическите, икономически и обществени условия на групата, приела тези вярвания. Още ли сте будна?

Еулалия кимна.

— Голяма част от митологията, която се развива около всяка доктрина — от богослужението, та до нормите и табутата, — произлиза от бюрокрацията, зародила се в хода на еволюцията на доктрината, а съвсем не от предполагаемия свръхестествен факт, който е положил нейното начало. Повечето простички и безобидни анекдоти са смесица от здрав разум и фолклор, а целият войнствен заряд, който натрупват постепенно, идва от по-късното тълкувание или даже изопачаване на изначалните принципи от страна на ръководните лица. Административният и йерархичен аспект изглежда ключов в еволюцията на доктрината. Първоначално истината е разкрита на всички люде, но бързо се появяват индивиди, които си приписват авторитета и задължението да тълкуват, управляват, а в случай на нужда и да променят тази истина в името на общото благо, и с тази цел създават мощна и потенциално репресивна организация. Този феномен, присъщ, както ни учи биологията, на всяка група обществени животни, не след дълго превръща религиозното учение в средство за контрол и политическа борба. Раздорите, войните и разцепленията стават неизбежни. Рано или късно, словото става плът, а плътта кърви.

Стори ми се, че започвам да говоря като Корели, и въздъхнах. Еулалия се усмихваше колебливо и ме наблюдаваше с известна резервираност.

— Това ли търсите? Кръв?

— Който жали пръчката, не жали детето — а не обратното.

— Не съм чак толкова сигурна в това.

— Усещам, че сте посещавали някое училище на монахини.

— Сестрите на светия младенец Иисус. „Дамите в черно“. Осем години.