Карлос Сафон - Играта на ангела

— Аз не крия нищо. Просто поставям вещите на мястото им, а това е нещо съвсем различно.

И ден не минаваше, в който да не изпитам желание да я удуша поне пет-шест пъти. Щом се оттеглех в кабинета си в търсене на мир и отдих, за да помисля необезпокоявано, Изабела довтасваше засмяна след няколко минути, като ми носеше чаша чай или пасти. Сетне почваше да снове из кабинета, надничаше през прозореца, залавяше се да подрежда нещата, които държах на бюрото си, и да ме разпитва какво правя там горе, толкова мълчалив и загадъчен. Открих, че седемнайсетгодишните момичета притежават толкова мощна способност за дърдорене, че мозъкът им ги подтиква да я упражняват на всеки двайсет секунди. На третия ден реших, че трябва да й намеря приятел, по възможност глух.

— Изабела, как може такова привлекателно момиче като теб да няма ухажори?

— Кой казва, че нямам?

— Няма ли някое момче, което да ти харесва?

— Момчетата на моята възраст са скучни. Не знаят какво да кажат и половината от тях изглеждат отчайващо тъпи.

Канех се да й кажа, че с напредването на годините не се подобряват, но не исках да й отнемам илюзиите.

— Е, на колко години предпочиташ да са?

— Ами възрастни. Като вас.

— Аз възрастен ли ти изглеждам?

— Добре де, не сте вече някой хлапак с жълто около устата.

Предпочетох да мисля, че тя ме взима на подбив, вместо да приема този подъл удар по суетата ми. Реших да отговоря с капка сарказъм.

— Добрата новина е, че на младите момичета им харесват възрастни мъже, а лошата — че на възрастните мъже, особено ако са грохнали и съвсем оглупели, им харесват младички момичета.

— Знам, знам. Да не мислите, че съм вчерашна.

Изабела ме гледаше и явно кроеше нещо, защото се усмихваше дяволито. Почна се, помислих си аз.

— А вие също ли харесвате младичките?

Отговорът, беше на езика ми още преди тя да формулира въпроса си. Възприех авторитетен и невъзмутим тон, сякаш бях някой професор по география.

— Харесваха ми, когато бях на твоите години. По принцип харесвам момичета на моята възраст.

— На вашата възраст вече не са момичета, а госпожици или, ако трябва да бъда съвсем точна, госпожи.

— Край на дебата. Нямаш ли работа на долния етаж?

— Не.

— В такъв случай сядай да пишеш. Не те държа в дома си, за да миеш чинии и да ми криеш вещите. Държа те тук, защото ми каза, че искаш да се научиш да пишеш, и че не познаваш друг идиот, който може да ти помогне в това.

— Не е нужно да ми се сопвате така. Работата е там, че нямам вдъхновение.

— Вдъхновението идва, когато човек залепи лакти на масата и задник на стола и започне да се труди с пот на чело. Избери си някоя тема, някоя идея, и си напъни мозъка, докато те заболи. Това се нарича вдъхновение.

— Тема вече си имам.

— Алилуя!

— Смятам да пиша за вас.

Последва продължително мълчание, изпълнено с напрегнати погледи, мълчание на опоненти, които се гледат над шахматна дъска.

— Защо?

— Защото ми изглеждате интересен. И странен.

— И възрастен.

— И докачлив. Почти като момче на моята възраст.

Усетих, че против волята си съм започнал да свиквам с компанията на Изабела, с хапливите й забележки и със светлината, която бе донесла в този дом. Ако нещата продължаваха в същия дух, най-лошите ми страхове щяха да се сбъднат и накрая щяхме да станем приятели.

— Ами вие? Имате ли си вече тема, след като се ровихте толкова време в тия скучни книги?

Реших, че колкото по-малко споделям с Изабела за моята поръчка, толкова по-добре ще бъде.

— Все още съм във фазата на проучване.

— Проучване ли? Как става тая работа?

— В общи линии човек прочита хиляди страници, за да научи необходимото и да стигне до същината на дадена тема, до нейната емоционална правдивост, а после забравя всичко научено, за да започне от нулата.

Изабела въздъхна.

— Какво значи емоционална правдивост?

— Това е искреността, която се крие в художествената измислица.

— Значи ли това, че трябва да си честен и добър човек, за да пишеш художествена литература?

— Не. Трябва да имаш умения. Емоционалната правдивост не е нравствено качество, тя е просто техника.

— Говорите като някой учен — протестира Изабела.

— Литературата, или поне добрата литература, е наука с характер на изкуство. Също като архитектурата или музиката.

— Аз пък си мислех, че тя е нещо, което просто изниква от твореца, ей така, от само себе си.

— Единственото, което изниква ей така, от само себе си, са космите и брадавиците.