Карлос Сафон - Играта на ангела

Изабела прие тези откровения със слаб ентусиазъм.

— Казвате всичко това, за да се обезсърча и да си ида вкъщи.

— Де тоя късмет…

— Вие сте най-лошият учител на света!

— Ученикът създава учителя, а не обратното.

— С вас не може да се спори, защото знаете всички трикове на реториката. Не е справедливо!

— Нищо не е справедливо на тоя свят. Най-многото, на което можем да се надяваме, е поне да е логично. Справедливостта е рядка болест в един свят, който иначе пращи от здраве.

— Амин. Значи това се случва, когато човек стане възрастен? Престава да вярва в нещата, също като вас?

— Не. Докато остаряват, повечето хора продължават да вярват в какво ли не, най-често във все по-големи дивотии. Аз вървя против общоприетото, защото обичам да правя напук.

— Не думайте! Аз пък, когато порасна, ще продължа да вярвам в нещата — закани се Изабела.

— Пожелавам ти късмет.

— И освен това вярвам във вас.

Не сведе очи, когато я погледнах.

— Защото не ме познаваш.

— Така си мислите вие. Не сте толкова загадъчен, колкото си въобразявате.

— Не претендирам да съм загадъчен.

— Това беше просто вежлив заместител на думата антипатичен. И аз поназнайвам някои реторични трикове.

— Това не е реторика, а ирония, което е нещо съвсем различно.

— Винаги ли трябва да печелите всеки спор?

— Когато ме улесняват толкова — да.

— А този човек, вашият тартор…

— Корели?

— Да, същият. Той улеснява ли ви?

— Не. Корели владее хватките на реториката по-добре от мен.

— Така си и мислех. Имате ли му доверие?

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Не зная. Е, имате ли му доверие?

— Че защо да му нямам?

Изабела сви рамене.

— Какво точно ви е възложил той? Няма ли да ми кажете?

— Вече ти казах. Иска да напиша една книга за неговото издателство.

— Роман ли?

— Не съвсем. По-скоро приказка, легенда.

— Книга за деца ли?

— Нещо такова.

— И ще го направите ли?

— Той плаща много добре.

Изабела се начумери.

— Затова ли пишете вие? Понеже ви плащат добре?

— Понякога.

— А тоя път?

— Тоя път ще напиша въпросната книга, понеже трябва да го направя.

— Да не би да имате някакъв дълг към него?

— Да, навярно би могло да се каже така.

Изабела претегли думите ми. Стори ми се, че се кани да каже нещо, но размисли и си замълча. Вместо това ми отправи невинна усмивка и един от своите ангелски погледи, с които бе способна само за миг да промени темата на разговора.

— И на мен би ми харесало да ми плащат, за да пиша — рече тя.

— На всеки, който пише, би му харесало, но това не значи, че ще успее да го постигне.

— И как се постига това?

— Като начало слизаш долу в галерията, взимаш хартия…

— … забиваш лакти в масата и си напъваш мозъка, докато те заболи. Ясно.

Погледна ме в очите някак колебливо. Вече от седмица и половина я държах в моя дом и не бях показал признаци, че ще я пратя да се прибере в нейния. Предположих, че тя се пита кога ще сторя това или защо още не съм го сторил. Аз също си задавах този въпрос и не намирах отговор.

— Приятно ми е да съм ваша помощничка, ако и да сте такъв, какъвто сте — рече най-сетне тя.

Девойката ме гледаше така, сякаш животът й зависеше от една блага дума. Поддадох се на изкушението. Добрите думи са безполезни жестове, които не изискват никаква жертва, а се посрещат с по-голяма благодарност, отколкото добрите дела.

— И на мен ми е приятно, че си моя помощничка, Изабела, ако и да съм такъв, какъвто съм. А ще ми бъде още по-приятно, когато вече няма да е нужно да си ми помощничка, защото няма да има какво повече да научиш от мен.

— Мислите ли, че имам някакви шансове?

— Изобщо не се съмнявам. След десет години аз ще съм чиракът, а ти — учителката — рекох аз, повтаряйки онези думи, които за мен все още имаха вкус на предателство.

— Лъжец — каза тя, като ме целуна сладко по бузата, след което веднага изхвръкна от стаята и хукна по стълбите надолу.

Следобеда оставих Изабела пред куп бели листове на писалището, което бяхме сложили заради нея в галерията, и отидох до книжарницата на дон Густаво Барсело на улица „Фернандо“ с намерението да се сдобия с добро и четливо издание на Библията. Всички издания на Новия и Стария завет, с които разполагах вкъщи, бяха отпечатани с микроскопичен шрифт на тъничка полупрозрачна хартия; четейки ги, човек можеше да получи по-скоро мигрена, отколкото религиозен плам и божествено вдъхновение. Барсело, който наред с всичко друго бе страстен колекционер на свещени писания и апокрифни християнски текстове, имаше в задната част на книжарницата си едно сепаре, пълно с внушителен асортимент от евангелия, жития на светци и блажени и всевъзможни религиозни текстове.