Карлос Сафон - Играта на ангела

— Понякога се питам дали не трябваше да бъда по-откровен с теб.

— Относно кое?

Погледът на Видал се удави в чашата с бренди.

— Има неща, за които никога не съм ти разказвал, Давид. Неща, за които може би трябваше да поговорим преди години…

Изчаках да измине един миг, който сякаш се превърна в цяла вечност. Каквото и да искаше да сподели Видал, беше ясно, че и всичкото бренди на света нямаше да го извади на бял свят.

— Не се тревожете, дон Педро. Щом тия неща са чакали с години, със сигурност биха могли да почакат и до утре.

— Утре може би няма да имам смелост да ти ги кажа.

Дадох си сметка, че никога не съм го виждал толкова уплашен. Нещо му тежеше на сърцето и взе да ми става неловко да го гледам в такова мъчително състояние.

— Хайде да направим така, дон Педро. Когато публикуват и вашия, и моя роман, ще се съберем да полеем повода и тогава ще ми разкажете каквото имате за разказване. Ще ме поканите в някое от ония скъпи и изискани места, където не ме пускат да припаря, ако не съм с вас, и ще ми направите всички признания, които пожелаете. Как ви се струва?

Когато се свечери, го придружих до Пасео дел Борн, където Пеп го чакаше пред паркираната „Испано-Суиса“, пременен с униформата на Мануел, която бе прекалено голяма за него, точно както и автомобилът. Каросерията бе осеяна с драскотини и скорошни наглед очуквания, които бе мъка да гледаш.

— Карай я в лек тръс, а, Пеп? — посъветвах го аз. — Няма нужда да се галопира. Бавно, но сигурно, като добър впрегатен кон.

— Да, господин Мартин. Бавно, но сигурно.

На сбогуване Видал силно ме прегърна и когато се качи в колата, ми се стори така сломен, сякаш бе понесъл целия свят на плещите си.

Няколко дена след като бях приключил окончателно и двата романа — този на Видал и моя, — Пеп дойде в дома ми без предупреждение. Появи се навлечен с униформата, която бе наследил от Мануел и която му придаваше вид на дете, дегизирано като фелдмаршал. Отначало помислих, че ми носи някаква вест от Видал или може би от Кристина, но унилото му изражение издаваше една тревога, която ме накара да отхвърля тази възможност, още щом разменихме поглед.

— Лоши новини, господин Мартин.

— Какво се е случило?

— Господин Мануел…

Докато ми обясняваше какво е станало, гласът му съвсем спадна и когато го запитах дали не, желае чаша вода, едва не заплака. Три дена по-рано Мануел Сание бе починал в санаториума в Пучсерда след дълга агония. По решение на дъщеря му го погребали предния ден в едно малко гробище в подножието на Пиренеите.

— Мили Боже — промълвих.

Вместо вода поднесох на Пеп препълнена чаша бренди и го настаних в едно кресло в галерията. Когато се поуспокои, той ми обясни, че Видал го изпратил да прибере Кристина, която трябвало да пристигне този следобед с влака в пет часа.

— Само си представете как ли се чувства госпожица Кристина… — прошепна той, явно измъчван от мисълта, че именно на него се е паднало да я посрещне и да я утешава по пътя към малкия апартамент над гаражните помещения на Вила Елиус, където бе живяла с баща си още от детските си години.

— Пеп, не мисля, че е добра идея ти да прибереш госпожица Сание.

— Ама дон Педро ми нареди…

— Кажи му, че аз поемам тази отговорност.

С помощта на алкохол и красноречие успях да го убедя да си отиде и да остави работата в мои ръце. Аз самият щях да я посрещна и да я откарам до Вила Елиус с такси.

— Много съм ви благодарен, господин Мартин. Бедничката… Вие сте учен човек и по-добре ще знаете какво да й кажете.

В пет без четвърт се запътих към новооткритата Френска гара 28 28 Втората по важност железопътна гара в Барселона, открита през 1929 г. . През тази година Световното изложение бе осеяло града с какви ли не чудеса, но измежду всички тях този купол от стомана и стъкло, внушителен като катедрала, бе моят фаворит — па макар и само заради това, че беше близо до къщата ми и можех да го виждам от кабинета в кулата. Тоя следобед небето бе забулено от черни облаци, които се носеха откъм морето и се трупаха над града. Светкавиците, които проблясваха на хоризонта, и топлият вятър с дъх на прах и електричество вещаеха, че се задава лятна буря с голяма сила. Щом се озовах на гарата, закапаха първите капки дъжд, искрящи и тежки като монети, падащи от небето. Когато застанах на перона да чакам пристигането на влака, дъждът вече плющеше по купола на гарата и нощта сякаш се спусна отведнъж; нейният мрак бе нарушаван само от мълниите, които трещяха над града и оставяха след себе си ехо от грохот и ярост.