Карлос Сафон - Играта на ангела

Усойницата и Ескобиляс кимнаха убедително, показвайки с поглед, преливащ от обожание, колко много ме ценят. Предпочетох да остана прав. Всички последваха примера ми и ме съзерцаваха така, сякаш бях статуя от сол, която всеки миг щеше да проговори. Баридо чак го заболя лицето от толкова много усмивки.

— И тъй?

— Игнациус Б. Самсон се самоуби. Остави един непубликуван разказ от двайсет страници, в който двамата с Клое Перманъе умират прегърнати, след като са погълнали отрова.

— Авторът умира в един от собствените си романи? — попита Усойницата озадачено.

— Това е неговото авангардно сбогуване със света на сериала. Бях сигурен, че този детайл ще ви очарова.

— А не би ли могло да има противоотрова или…? — попита Усойницата.

— Мартин, едва ли е нужно да ви напомням, че именно вие, а не предполагаемият покойник Игнациус, сте подписали договор с нас… — рече Ескобиляс.

Баридо вдигна ръка, за да накара колегата си да замълчи.

— Мисля, че зная какво става с вас, Мартин. Изтощен сте. От години си напрягате мозъка неуморно — нещо, заради което нашето издателство ви е признателно и високо ви цени — и сега имате нужда от отдих. Добре ви разбирам. Всички го разбираме, нали?

Той погледна Ескобиляс и Усойницата, които кимнаха с тъжна физиономия.

— Вие сте творец и искате да създавате изкуство, висока литература, нещо, което да блика от сърцето и с което да впишете името си със златни букви в световната история.

— Така, както го описвате, звучи нелепо — рекох.

— Защото е нелепо — обади се Ескобиляс.

— Не, не е — пресече го Баридо. — Човешко е. И ние сме човеци. Аз, моят съдружник и Ерминия, която, бидейки жена и създание с тънка чувствителност, е най-човечна от всички ни, нали така, Ерминия?

— Човечна до немай-къде — съгласи се Усойницата.

— И понеже сме човеци, ние ви разбираме и искаме да ви помогнем. Понеже се гордеем с вас и сме убедени, че вашите успехи ще бъдат и наши, и понеже в това издателство, в края на краищата, са важни хората, а не числата.

В края на тази реч Баридо направи театрална пауза. Може би очакваше да го аплодирам, но когато видя, че не съм се трогнал, продължи изложението си без повече увъртане.

— Затова ще ви предложа следното: вземете си шест месеца отпуска, ако трябва и девет, защото творческият акт си е същинско раждане, и се затворете в кабинета си, за да напишете романа на живота си. Когато е готов, донесете ни го и ние ще го публикуваме с вашето име, ще рискуваме и ще заложим всичко на една карта. Защото сме на ваша страна.

Погледнах Баридо, а после и Ескобиляс. Усойницата като че ли бе на път да се разплаче от вълнение.

— Разбира се, без аванс — уточни Ескобиляс.

Съдружникът му въодушевено размаха ръце.

— Е, какво ще кажете?

Залових се за работа още същия ден. Планът ми беше толкова прост, колкото и безразсъден. Денем щях да пренаписвам книгата на Видал, а нощем — да се трудя по моята. Щях да излъскам до блясък всички нечестиви изкуства, на които ме бе научил Игнациус В. Самсон, и да ги поставя в служба на малкото достойнство и почтеност — ако изобщо имах такива, — които бяха останали в сърцето ми. Щях да пиша от благодарност, от отчаяние и суета. Щях да пиша най-вече заради Кристина, за да й покажа, че аз също съм способен да изплатя дълга си към Видал, и че Давид Мартин, макар и запътил се към оня свят, си е спечелил правото да я гледа в очите, без да се срамува от абсурдните си надежди.

Повече не отидох в кабинета на доктор Триас. Не виждах необходимост. В деня, в който вече нямаше да съм в състояние да напиша или да измисля дори един ред, пръв щях да разбера това. Моят доверен и не особено скрупульозен аптекар ми отпускаше без излишни въпроси толкова бонбончета кодеин, колкото му исках, а навремени и някой и друг деликатес, който разпалваше огън в кръвта и правеше на пух и прах всичко — от болката, та до съвестта. На никого не разказах за посещението при доктора, нито за резултатите от изследванията.

Основните ми потребности се покриваха от седмичната пратка, която бях поръчал да ми доставят от „Кан Жисперт“, превъзходен бакалски магазин на улица „Миралерс“, точно зад катедралата „Санта Мария дел Мар“. Поръчката беше винаги една и съща. Обикновено ми я носеше дъщерята на собствениците, едно момиче, което все ме гледаше като подплашена сърничка, когато я канех да влезе във вестибюла и да ме изчака, докато взема отвътре пари, за да й платя.

— Това е за баща ти, а това е за теб.