Карлос Сафон - Играта на ангела

— Господин Мартин, няма да ви лъжа. Резултатите от първите изследвания съвсем не са така благоприятни, както очаквахме.

Гледах го мълчаливо. Не изпитвах страх, нито безпокойство. Не изпитвах абсолютно нищо.

— Всичко показва, че имате образувание, разположено в левия дял на мозъка. Резултатите потвърждават опасенията, предизвикани от симптомите, които ми бяхте описали, и като че ли по всичко личи, че това би могло да е карцином.

В продължение на няколко секунди не бях в състояние да кажа нищо. Дори не можех да се престоря на изненадан.

— Откога го имам?

— Невъзможно е да се разбере със сигурност, но бих се осмелил да предположа, че туморът е растял от доста време насам, което би обяснило описаните от вас симптоми и трудностите, които изпитвате напоследък в работата си.

Въздъхнах дълбоко и кимнах. Докторът ме наблюдаваше с търпеливо и доброжелателно изражение; предоставяше ми време да осмисля нещата. Опитах се да скалъпя различни фрази, които дори не стигнаха до езика ми. Най-сетне погледите ни се срещнаха.

— Е, явно съм във вашите ръце, докторе. Вие ще ми кажете на какво лечение трябва да се подложа.

Видях как очите му се изпълниха с отчаяние — изведнъж осъзна, че не бях пожелал да проумея какво ми бе казал току-що. Кимнах отново, борейки се с гаденето, което взе да се надига в гърлото ми. Докторът ми наля чаша вода от една кана и ми я подаде. Пресуших я на един дъх.

— Значи няма лечение — казах аз.

— Всъщност има. Има много неща, които можем да направим, за да облекчим страданието и да ви осигурим максимален комфорт и спокойствие…

— Но все пак ще умра.

— Да.

— И то скоро.

— Възможно е.

Усмихнах се на себе си. Дори и най-лошите новини са облекчение, когато само потвърждават нещо, което човек, без да ще, вече е знаел.

— На двайсет и осем години съм — казах, без сам да зная защо.

— Съжалявам, господин Мартин. Ще ми се да можех да ви съобщя други новини.

Почувствах се така, сякаш най-сетне си бях признал една лъжа или малък, простим грях, и тежкият камък на угризението се бе вдигнал отведнъж.

— Колко време ми остава?

— Трудно е да се определи с точност. Бих казал година, в най-добрия случай година и половина.

Тонът му даваше ясно да се разбере, че тази прогноза е повече от оптимистична.

— И през тази година, или колкото е там, според вас колко дълго ще мога да запазя способностите си, за да работя и да се грижа за себе си?

— Вие сте писател и работите с мозъка си. За съжаление именно там се намира проблемът и най-напред там ще се сблъскаме с някои ограничения.

— Ограничения — това не е медицински термин, докторе.

— Обичайното е с напредването на болестта симптомите, които усещате от известно време, да започнат да се усилват и зачестяват, и от един момент нататък ще се наложи да постъпите в болница, за да можем да се погрижим за вас.

— Няма да мога да пиша.

— Няма да можете дори да помислите за писане.

— Колко време?

— Не зная. Девет или десет месеца. Може би повече, може би по-малко. Много съжалявам, господин Мартин.

Кимнах и се изправих. Ръцете ми трепереха и не ми достигаше въздух.

— Господин Мартин, разбирам, че ви е нужно време, за да обмислите всичко, което ви казвам, но е важно да вземем мерки час по-скоро…

— Не мога да умра засега, докторе. Все още не. Има неща, които трябва да свърша. После ще имам на разположение целия живот, за да умра.

Същата вечер се качих в кабинета в кулата и седнах пред пишещата машина, макар и да знаех, че вдъхновението ми е пресъхнало. Прозорците бяха широко отворени, но Барселона вече не желаеше да ми разкаже нищо и не бях в състояние да завърша докрай дори една страница. Онова, което все пак успях да измъдря, ми се видя банално и кухо. Достатъчно ми бе да го препрочета, за да проумея, че думите ми не струваха даже колкото мастилото, с което бяха отпечатани. Вече не бях способен да чуя музиката, която звучи от един приличен откъс проза. Малко по малко, подобно на бавно действаща и сладка отрова, словата на Андреас Корели започнаха да се процеждат в мислите ми.

Оставаха ми най-малко сто страници, за да приключа поредната част от онези безкрайни фантастични приключения, които така добре пълнеха кесията на Баридо и Ескобиляс, но в този миг осъзнах, че няма да я завърша. Игнациус Б. Самсон бе останал проснат на релсите пред онзи трамвай в пълна изнемога, а обезкървената му душа бе прахосала силата си в твърде много страници, които изобщо не биваше да виждат бял свят. Ала преди да си отиде, той ми бе предал последната си воля: да го погреба без церемонии и поне веднъж в живота си да имам смелостта да използвам собствения си глас. Оставяше ми в наследство значителния си арсенал от лъжи и илюзии. И ме молеше да го пусна да си отиде, защото се бе родил, за да бъде забравен.